Свободна „ПЕЙКА” за хората „добри по душа”
Първият спектакъл за възрастни в детски куклен театър „Щурче” е факт. Подкрепен е от Фонд „Култура” при Община Варна, но както се знае от опит, подобен род подкрепа макар и идейно смислена, създава повече затруднения за авторите-артисти, отколкото радост: мудният ритъм на работа, липсата на добра комуникативност между фонд и творци е характерна черта на т.нар. културно локално администриране в сферата на духовното ни развитие.
Нека забравим за миг неволите около творческите проекти, защото зрителят не се интересува дали актьорът е получил хонорар, дали роклята или костюмът, които ползва, са закупени с лични пари или са от личния гардероб, зрителят дава своите 8 лева за билет и има своите основателни очаквания за топла, приятна театрална среща. В уютния театър гледаме спектакъл по пиесата на Александър Гелман „Пейка”. Пиесите на световноизвестния руски драматург и киносценарист Александър Гелман (р. 25 октомври 1933) – „Пейка”,” Обратна връзка”, „Ние, долуподписаните”, „Насаме с всички”, „Зинуля”, „Юбилеят на Миша”, са превеждани и поставяни в много страни по света. От реализираните по негови сценарии филми се открояват заглавията на „Нощна смяна, „Премия”,” Обратна връзка”, „Зинуля”. По-късно киносценарият на „ Премия” му служи като основа при създаването на популярната пиеса „Протокол от едно заседание”.
В чаровния час на настъпването на нощта, когато той иска огънче от случайна непозната, се установява, че тя е жена с минало. Той, представящ се за Коля, Алексей, но всъщност е Федя (Христо Колев) и тя -Вера (Милена Кънева) имат общо минало за една вечер. И всичко някога е започнало на същата празна пейка. Вера и Федя са имали любовен роман, тя го чака дълго, но той не се завръща. Федя е женен за чудна учителка, която е като„холера” за живота му. Имал е и предишен брак, а сега живее ден за ден с надеждата, че ще се раздели с „холерата”. И двамата мечтаят за нещо красиво, но мечтите им са силни и ясни само тук, край тази пейка в парка, нежно прегърната от килима на есенните листа. Двамата ще трябва да се убеждават, да се надлъгват, да се предават взаимно, докато Федя направи избора си и предложи на Вера да си повикат такси и той да се сбогува с „холерата”. Въпреки своите мечти Вера не тръгва с Федя, остава на пейката, защото е късно: в градския парк вече не свири музика, да бъдеш друг, когато животът те е сграбчил, е късно, а уж е възможно да се променяме, да започваме всичко от нула...
Сценографията - повече от скромна: пейка, кошче за отпадъци, осветителни тела, есенни листа. Но актьорите превръщат с телата си, с играта си тази скромна предметност в свят от енергия, емоция, искреност, наивност и светлина. Гелман е автор на обикновеното, съпътствуващо битието ни, но автор, който рисува чрез обикновените ситуации неординерни детайли. Като дете, което строи замъци от пясък и се радва на водата, която ги събаря, Гелман ту събаря, ту повдига и подава ръка на действащите лица в драматургията си. Той е добронамерен към тях, прощава им всичко, защото героите на делника не са чудовища, те са симпатични грешници, обичащи играта с пясъка и водата на живота.
„Пейка” с участието на Милена Кънева и Христо Колев е топъл спектакъл, няма претенцията да те „забие” в радикализъм, няма амбицията да ти внушава колко е оригинален в постановъчните си ходове, но именно в тази негова семплост и искрена актьорска игра се крие очарованието му. И най-хубавото, което усетих: актьорите извън атмосферата на държавния театър, когато правят нещо свое заедно се чувстват щастливи, защото сами са си поставили задачите и целите. Тук никой не им налага правилата да бъдат откриватели и търсачи. Спомням си колко сладко е това чувство, след като напуснах курсовите задължения в театралната академия и далеч от професори и асистенти попаднах сред колеги на русенска сцена. Тогава усетих свободата, вярно - сцената бе държавна, имах директор над главата си, но бях се освободила от сковаността на дирижиращите обучението ми. Със сигурност и при Милена Кънева и Христо Колев се е случило подобен вътрешен полет, който струва ми се е много по-важен за актьора от крайния резултат.
А „Пейка” е истински спектакъл с бутикови размери, но с дълбочина. И ако ние – артистите, помежду си не се подкрепяме, не се радваме на малките красиви стъпки в личното ни търсачество към изкуството...не виждам смисъл от патетиката на високите ни идеали за разнообразието на театралните форми. Затова нека се подкрепяме, нека не затваряме очи пред работата на колегите си и нека уважаваме всеки малък творчески акт - алтернатива на държавната театрална сцена, която ни предлага в повечето случаи рутина и сигурност в зоната на душевното оцеляване.
Елица Матеева
