„Бяло върху бяло“, когато сенките ти проговорят
В историята на модерната поезия тихо ни посрещат стиховете на Емили Дикинсън (1830-1886). За мен те са като гравюрите на Кацусика Хокусай, живял в началото на 19 век в Япония, излъчващи невероятен финес. Семпли, „невчесани“, изпълнени с трепетност и философска дълбочина са лиричните вторачвания в душата, които Емили Дикинсън създава. Около биографията на американската поетеса все още витае особена,призрачна атмосфера. Наричат я „бялата затворница“ заради обстоятелството, че се е обличала в бяло и е предпочитала да не напуска пределите на своя дом.
Всеки спектакъл, създаден благодарение на нов, съвременен български текст трябва да бъде повод за радост. Когато драматургията е силна, а представлението се е опитало да подреди драматургичния пъзел в свой изискан свят, радостта поне за мен се превръща в личен празник, независимо дали познавам авторите, актьрите, творческия екип. Признавам си, че премиерните заглавия в тази посока, осъществени на сцената на ДТ „Сава Огнянов“ - Русе са особен притегателен магнит. Хората, които са били участници в дебютната ми режисьорска работа от трупата на ДТ „Сава Огнянов“ имат своето място в сърцето ми. В днешно време са рядкост интелигентните театрални премиери, които могат да провокират сетивата.
Спектакълът „Бяло върху бяло“ е добър пример как би трябвало да започва всеки театрален сезон - с умни заявки, в които лабораторията от провокации за актьорите да действа перманентно, да ги вдъхновява, да ги обединява в съобщност. От анализите ми върху работата на различни режисьори и школи съм запомнила нещо важно: когато режисьорът и актьорите са се усетили като семейство, а и режисьорът прави всичко възможно да обгрижи с действие, с активна мисловна ангажираност творческия си екип, добрите резултати не закъсняват.
В пиесата на Майя Праматарова всичко започва от появата на Бездомната - персонаж, който живее на ръба. Въпреки трудното битие Бездомната е нежна, чиста душа, която е съхранила сетивата си към изкуството, а биографията й е белязана от следите на актьорската професия с непостоянните успехи и пропадания. Последният храм на личното присъствие и окриляне е поезията на Емили Дикинсън, защото Бездомната непрекъснато чете стиховете й, припомня, съпоставя живота й с личните кризи. Емили Дикинсън е имала дом, но в него е била оголена, сякаш не е успяла да се сгуши в уюта му и в обитателите му - единственият спасителен пояс са малките гледки, видяни през процепите на прозореца, през процепите на притворените му врати. Потокът от монолози на Бездомната има свое огледало, свое отражение: Непознатата-сянка, ангел, невидим шлейф, който сякаш е като предпазен щит, прегръдка за Бездомната. Непознатата ни въвежда в мистериозния свят на Емили Дикинсън, коментира го, превръща се в посредник между реалност и фикция. Фрагментите се редуват със стихове на Емили Дикинсън, които така са подбрани, че под тях в контекста на монолозите се създава шифър, въвеждащ ни в странните душевни кътчета на поетесата. Зрителят започва да се пита коя е била в действителност авторката на :
„Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!“*
Малка сцена „Константин Димчев“ - тихо е, върху хартия се прожектира откъс от „Небето над Берлин“, реж. Вим Вендерс. Ангелите Дамиел (Бруно Гранц) и Касиел (Ото Зандер) си говорят за човека. Касиел е отбелязал в тефтерчето си някои интересни наблюдения, от които следва, че човешкото същество не е най-голямото чудо на света и не заслужава възхитата на Дамиел, но Дамиел е като децата - с любопитство, с отворени очи приема хората. Тази сцена има смисъл обаче за познавачите на филма, в противен случай без превод(титри), без да си гледал филма на Вендерс, без да си отраснал с героите на драматурга Петер Хандке (съсценарист на „Небето на Берлин“) остава без покритие и необремененият от киноистория зрител едва ли ще разкрие причинно-следствената връзка между цитатността и другите средства, които са използвани в спектакъла. На финала на спектакъла, когато Бездомната рисува крила върху тялото на Непознатата, публиката предчувства, че театралният разказ прескача реалното и придобива други измерения.
Бездомната (Лидия Стефанова) влиза от отворен прозорец - изненадващ подход към текста, добро начало и логически обусловено решение-биографията на Емили Дикинсън ни нашепва за процепите, през които е преминавала светлината в специфичното затворничество на поетесата. Бездомната на Лидия понякога е весела, друг път тъжна. Нейното желание за живот се поддържа от гравитацията, от привличането на стихиите, а присъствието на отвъдния свят, магическите сили, които бдят над нея, е подсказано с играта между Бездомната и Непознатата (Мариана Крумова). Реалността и фикцията си играят с едно летящо перце. Непозната е като глас, ангел, невидима сила, която знае всичко, знае историята на всяко същество и през привързаността на Бездомната към поезията на Дикинсън Непозната ни въвежда в историята на Емили. Персонажите са в две паралелни реалности, които чрез повествованието на действието се събират в едно цяло, в единение.
По презумция в драматургията на Майя Праматарова има кукла на сцената, но в конкретния прочит на сцената е въведено живо човешко присъствие - Художникът (Росица Грънчарова), която от друга страна в качеството си на сценограф осъществява промяната на средата: в спектакъла хартията като материал постоянно се употребява в различни състояния. Хартията е врата, прозорец, пътека, мултимедиен екран, всичко, което говори за писането като процес, нейният бял цвят попада и в концепцията на заглавието. Заиграването с хартията, която може да се превърне в много предмети и същевременно да се унищожи с лекота, е интересно попадение, но понякога изисква не само добро физическо овладяване , а и аргументиран психологически контакат между средството и изпълнителя, за да може действието да литне, да се отлепи от повърхността на буквалното, на имитативното. Струва ми се, че именно в тази плоскост е добре да се намалят някои игрови дължини. Режисьорът Венцислав Асенов в „Бяло върху бяло“ е проявил усет към текста, развил е важни зони от драматургията, така че драматургията да е компас, пътеводител за света на Емили Дикинсън. Биографията на Емили Дикинсън е изпълнена с въпроси, с мистерия, а Венцислав Асенов поставя още по-неочаквани хипотези - дали Емили наистина е била влюбена, кой е човекът, към когото тя е изпитвала чувства?
Лидия Стефанова и Мариана Крумова са кислородът в „Бяло върху бяло“. Две актриси с изключително богата творческа биография, с отношение към театъра като вид креативно изследване, показват, че подобен театър е необходим, за да усетим магическото „ако“ на сцената. Те препускат през различни енергии, през различни жанрове, дори през различни естетики на игра, но владеят телата си, имат органиката, имат присъствието и това превръща зрителското (съ)преживяване в особен ритуал. Актрисите успяват да преследват вътрешния глас на своите роли, да се разглобят като емоция и отново да се съберат на сцената. Тяхното присъствие е УРОК –вричане, любов към театъра! Актьорският дует е прекрасен, силен, вълнуващ, търсещ и пример как значимото на сцената може да се случи независимо от локацията й.
„Бяло върху бяло“ е спектакъл, който поставя и стратегически въпроси: в условията на театрална реформа как представление с качества, създадено извън столицата, ще успее да преодолее вълната от представления- конвейер. В представленията-конвейр няма място за дълбоки анализи, забавата е издигната в култ и те въздействат на възприятията ни като филм в Мол - в театралната зала само пуканките липсват. „Бяло върху бяло“ е представление, което ни подтиква към размисли, свързани с избора ни да бъдем или да не бъдем. Бездомната е избрала своята съдба, Емили Дикинсън също е предопределила своето затворничество, Непозната винаги е някъде около нас, тя е сянката, която можем да открием, ако отворим сетивата си за света. Живеенето е трудно, но може би удоволствието от живота настъпва едва когато разберем логиката, по която се научаваме да разчленяваме и събираме съставните части на живота. Когато научим езика и знаците на сенките около нас, тогава ще открием, че бяло върху бяло не е бяло, а нещо трето - детайл, врата към непреходността.
*(превод Цветан Стоянов)
Елица Матеева
