„Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия”
Милена Кирова, Изд. Сиела, С., 2011
Светската библеистика е удивително неприсъствена в българската хуманитарна традиция. Нашите книги в тази област могат да бъдат изброени с пръстите на едната ръка – в рязък контраст с огромните размери на изследователското поле извън България.
След „Библейската жена” (2005), в новата си книга „Давид, Великия” проф. Милена Кирова се фокусира върху мъжествеността – нейните прояви и роли в текста, който познаваме като Стар Завет според християнската традиция. Еврейската Библия споменава хиляди герои мъже, но в този случай стремежът е да се типологизират определен брой модели, в които се случват „високите” прояви на библейската идеология за мъжа.
И понеже в патриархалния свят няма по-висок „пост” за мъжа от неговото влияние върху историческия процес, а най-великата фигура на историята в Еврейската Библия е Давид, текстът използва неговия образ и неговата история като матрица, върху която се наслагват много други фигури и истории. Ще видим Давид в ролите на „най-малкия брат”, на „царя-разбойник”, на момчето, което сразява великан, на любовника, измамника, лудия и т.н. Всяка от тези роли е представена в отделна глава, а библейският разказ е разгледан в съпоставка с популярни приказки и митологични мотиви.
Като се има предвид слабата информираност на българската публика за съвременните теории, свързани с историята и археологията на библейския свят, от една страна, с изследванията върху мъжествеността (Masculinity studies), от друга страна, книгата съдържа в началото си специална пространна част, която въвежда читателя най-напред в изучаването на мъжествеността и след това в модерните достижения на библеистиката като светска изследователска практика. Стилът и езикът на книгата са популярни, целта е да се търси по-скоро широка, отколкото специализирана (каквато на практика не съществува у нас) читателска публика.
Предисловие /откъс/
Когато бях в прогимназия по средата на 70-те години, веднъж – имахме час по история с помощник-учителя Симън – двама от моите приятели, Дъдли и Чарлс, ме дръпнаха настрана и ми казаха да престана да нося учебниците си „като момиче”. Бях в седми клас. Свирех на кларинет. Имах пъпки, очила и шина. Получавах спонтанни ерекции в час по английски и тъпчех из гимнастическия салон на големите си, непохватни стъпала. Имах тяло, очевидно предназначено да ме излага. И носех учебниците си в ръце така, сякаш държах бебе, с други думи – носех ги „като момиче”.
Носех много учебници – бях това, на което се казва зубрач – и тъй като носех много, струваше ми се естествено да ги нося по този начин. Другите момчета от моето училище обаче носеха учебниците си в една ръка, свободно отпусната по бедрото (ако изобщо им се случеше да носят учебници). И макар че не виждах смисъл да нося многобройните си книги по този начин, и макар че изобщо не ми беше удобно, докато се препъвах към училищния автобус със смъкнати на носа очила – научих се да нося учебниците си „като момче”. Вярно е, че никога не изпъкнах в спорта, не се записах в часовете по земеделие и не се хвалех с хетеросексуални подвизи – все неща, които виждах, че моите приятели правят – научих се да изразявам, поне донякъде, принадлежността си към мъжкия пол.
Това е разказ на Ед Мадън, един от съставителите на сборника „Появата на мъжа в 21 век”. Утвърден изследовател на мъжествеността, вече четиридесетгодишен, той се връща към своето детство в малко градче насред земеделския щат Арканзас, за да осмисли в теоретична рамка перипетиите на своето порастване като мъж. „Да станеш мъж, казва Мадън непосредствено след спомена, цитиран по-горе, не е задължително резултат на подходящи гениталии, хромозоми или хормони, макар че тестостеронът и хромозомите също имат значение. Ние се научаваме да бъдем мъже чрез съзнателно и постепенно привикване към някакви норми.”
Мъжествеността (както и женствеността, разбира се) не прилича на кожата, в която се раждаме. Човек се учи да бъде мъж или жена – по-често незримо и несъзнателно, възприемайки модели и роли на поведение от хората, които познава. Не съществува някаква универсална идентичност, наречена мъж, валидна за всички места и епохи, познати до този момент. И все пак се сблъскваме с един хилядолетен парадоксален отказ да се мисли мъжествеността именно в нейната историческа и културна специфика. Именно защото изглежда така триумфално естествена, саморазбираща се и вечна, тя винаги е отказвала рефлексивния себепознавателен опит. Мъжествеността – и в това е нейният най-голям парадокс – е едновременно всеприсъстваща и невидима, нормативна и проблематична, задължителна и все пак невъзможна докрай във всеки конкретен случай.
.............................................................................
Ако поискаме да си представим проблемите, сполетели мъжката идентичност въпреки (и по-скоро именно заради) нейната централна и доминантна позиция, би трябвало да сме опознали ключовите черти, специфични за присъствието й до този момент. Съществуват голям брой таблици, типологии и класификации, но тук ще предложа най-кратката, много популярна и остроумно-забавна версия, която принадлежи на американския психолог Робърт Бренън:
1.„Не ставай женчо!” Никога не прави нищо, което дори бегло напомня за женственост. Мъжествеността е безспирно отхвърляне на приликите с жена.
2. „Бъди Голяма клечка!” Мъжествеността се измерва с постигането на власт, успех, богатство и положение. Както се казва: Печели този, който има най-много играчки, когато умре.
3. „Стискай зъби!” Мъжествеността зависи от способността да запазиш спокойствие и самообладание по време на криза, да криеш чувствата си. Всъщност, можеш да докажеш, че си мъж, само ако никога не показваш какво изпитваш. Момчетата не плачат.
4. „Дай им да разберат!” Излъчвай аура на мъжки кураж и агресивност. Отстоявай я. Предприемай рискове.
