„Телевизионните сериали - романи за гледане”: избрано от научната кръгла маса
На 26 юни в рамките на МФФ „Любовта е лудост” 2014 се състоя кръгла маса, организирана от сп.”КИНО”. На нея киноведи, изследователи, ценители на сериалите и зрители споделиха мнения за историите от малкия екран, приковаващи вниманието ни. Интересни изложения на своите тези представиха специално за научната кръгла маса: проф. Вера Найденова, проф.Божидар Манов, Геновева Димитрова, Людмила Дяковска, Камен Балкански. „Пътеводител на културния стопаджия” Ви предлага най-любопитните възгледи от научната среща.
Людмила Дякова: „ Сериалът е форма на освобождаване от динамиката на ежедневието. Сериалите имат различна функция: например да се научат любопитни факти, както се случва в турския сериал „Златният век”, или да сме съпричастни към живота на приятелите ни и съседите, както е в „ Столичани в повече”. Сериалите ни запознават с проблемите на младото поколение:/ „Революция Z”/ , сериалите ни правят свидетели на живота, характерен за отделните професии: „Анатомията на Грей”, има сериали, които ни въвеждат в света на еманципираните млади жени като „Сексът и градът”. Българските сериали в никакъв случай не отстъпват на чуждестранните, които гледаме. Да, вярно в тях има доста пропуски. Например във „Фамилията” съществува еклектика на жанра: уж има желание да се разкаже за съставните части на една фамилия, а се залита в криминалната част. Ето един успешен пример в тази посока: „Семейство Сопрано”- фабулата е концентрирана около семейните, социалните, битови проблеми. „Фамилията” има определени спадове. „Под прикритие” е добър сериал, но заставам зад това, че не може една национална телевизия да се задоволи само с този формат като сериал. Националната телевизия е длъжник на българския зрител. „Четвърта власт” направи опит в тази посока, но според мен той не е достатъчно успешен.
Професор Божидар Манов: „Какво става в кухнята на българското кино днес? Процесите от кухнята едва ли интересуват широката общественост. Сериалът е като роман за гледане. Хората свързват думата „кино” със сериалите. Няма как да четеш „Братя Карамазови” и да гладиш с ютия. Затова пък романите за гледане - т.е. сериалите са на принципа да се гледат, докато режеш салатата и правиш каймата за кюфтета. Романът е литературен вид, който естествено има своя автор, писателят романист работи в самота. Авторите на телевизионни сериали работят по различен начин - те имат своя супервайзер - нещо като старшина или бригадир, който поставя задачите. При отборната работа на телевизионните сценаристи култовата дума е „Библия”-та със сюжетни характеристики, тя е технологична консултация, която обаче не дава опция за оригиналност. Преди около 15 години се появиха софтуерни програми за писане на сценарии. В тази матрица се залагат желаните от автора параметри, конфликти, персонажи, жанрови клишета и стилистика. Не ви ли напомня тази матрица на своеобразно драматургично „Лего”? „Тутси”на режисьора Сидни Полък е прекрасна илюстрация за кухнята на телевизионните сериали - показва как се пише епизод за епизод и в общия хаос актьорът научава думичките в гримьорната.
Да си припомним чехословашкия сериал „Болница на края на света”, сериал, в който сценаристът бе по-известен от режисьора. По-късно сценарната основа бе издадена в отделна книга. „Дървото на живота” например звучи много убедително в сравнение с някои свои телевизионни събратя от конфекцията на малкия екран. Сценарият е изграден върху роман на Вл.Зарев. Майкъл Крайтън например е силен и талантлив автор, стоящ зад успешния сериал „Спешно отделение”.
Ах, как ми се гледа един хубав хайдушки сериал, ала това са наивни мераци в 21 век, защото универсалното удобство на сандвича Макдоналдс ни е освободил от подобни очаквания, но така или иначе клиенти за сериали винаги ще има.”
Геновева Димитрова: „Казват, българските сериали са прогонили чалгата -не знам дали е така, защото аз съм далеч от нейната акустика. Но тези сериали гонят по подобие на чалгата бързият ефект. От 2010 г. до днес, въпреки че телевизиите се оплакват,че нямат средства, българските сеирали се превърнаха в своеобразен социално-културен феномен. Успехът на „На всеки километър” е ненадминат, но тъкмо „Стъклен дом” бе първият рейтингов сериал, а фурорът на първи сезон бе съвсем оправдан. Имахме оригинален български продукт, който макар и да наподобява американския „Кварталът на богатите” или италианския „Търговски център”, си бе адекватен на ситуацията. Сериалът излъчваше самочувствие, защото представяше аспект от българското живеене. Вярно, той не надскочи конфекцията на драматургичната недостатъчност, но пък обедини несъвместими таргети - зрителки на турски сериали и млади хора. Сериалът бе разпознаваем, имаше лайф стайл, имаше нови лица, имаше добра, нова визия - точно като на филм. Първият сезон на „Стъклен дом” ни даде за първи път шанс да говорим за български TV продукт, съотносим с чуждестранните си братя, макар че режисурата на сериала не бе хомогенна. „Недадените” не се получи, въпреки интересната му идея . Екранизацията по Владимир Зарев „Дървото на живота” бе направен доста професионално. Рейтинговите български сериали не могат да се превърнат в романи за гледане, поради драматургичната си нефелност. С „Четвърта власт” като занимание на обществената телевизия се уцели десятката, защото имаше серии, които сякаш се случваха днес. Това бе удар на националната телевизия, но този сериал не консолидира аудиторията, защото се оказа рехав по посока на режисурата. Диалогът бе изкуствен, направо срамна работа! Очаквам повече от втори сезон на „Четвърта власт”, защото темата е важна! Българските сериали ни въведоха в заблуда, че са възродили българското кино - нищо не възродиха. Те помагат единствено за възраждането на актьорското битие.
Професор Вера Найденова: „Защо харесвам турски сериали? Преди две години на кръглата маса в рамките на МФФ ”Любовта е лудост” бях озаглавила изказването си: да влеем любов в любовните филми, може би за това. Преди време в столичен вестник бях публикувала статия „За турските сериали без предубеждение”. Телевизионният сериал е драматично произведение, излъчвано от малкия екран с постоянни герои и интересни интриги. На жаргон го наричат „сапунка”, защото домакините го гледат, докато си мият ръцете и пр. Сериалът е екранен прочит на роман -тук актьорите, авторите си представят романа, който те ни предлагат. Сериалът налага откъси от романа. Тук винаги се поставя въпроса: Какво се случва? Този въпрос в игралното кино Антониони например никога не си задава, докато в сериала е важен. Много хора гледат, разказват историята и се получава интерактивност. Пътят на сериала се свързва с пост-модерните времена. „Хората никога няма да се наситят на истории”казва Белински, а Борхес пише: „ В известен смисъл хората жадуват и копнеят за епос. Епосът е потребен на човечеството.” Сериалите регенерират поетиката на източния епос, поетиката на фолклора. Първият турски сериал, излъчван по наша телевизия бе „Хиляда и една нощ” с премиера 8 декември 2009. Той си остана май най-любим за нашата публика. Качествената актьорска игра и силната начална интрига, която непрекъснато се обогатяваше, създаваше енергията на сериала. Това обаче липсва в наратива на българските сериали. Както във фолклора, така и в турските сериали, практичното и романтичното се обединяват и създават силен емоционален отговор у зрителя. Има място за поука, има и послание, обърнато към морала и душата на зрителя. Всичко това ни отвежда към поетиката на фолклора. Намирам в тези сериали романтика, облекчение и душа.”
Записа: Елица Матеева
