Аз, Театърът
Великденските театрални седмици – Варна 2011 от 31 март до 30 април започват с юбилейния концерт-спектакъл „Аз, Театърът” (31 март, 18.00 ч., Основна сцена), посветен на 90-годишнината на ДТ „Стоян Бъчваров”. В мегапродукцията на режисьора Стоян Радев Ге. К. участват всички драматични актьори, солисти от Държавна опера Варна, Детско-юношеска опера при Общински детски комплекс Варна, НУИ „Добри Христов”, балетисти, танцьори от хореографската школа на Георги GOOSH Енчев и други - общо около 200 творци.
С авторите на спектакъла – Стоян Радев /актьор и режисьор/ и Елица Матеева /театровед и режисьор/, ви срещаме тук. Един откровен разговор за Театъра и живота в него...
- Да започнем с твърде амбициозната задача, която сте си поставили – каква беше фикс-идеята, с която тръгнахте да правите „Аз, Театърът”?
Ст. Р.: Първо аз се зачудих къде да намеря фокуса на един 90-годишен юбилей на една институция, което бе най-трудното нещо. И си казах, че за да има театър 90 години, най-важното нещо е приемствеността. Това, че непрекъснато има хора – нови и млади, които искат да правят това. На това място. Те идват, идват, идват – на мястото на заминалите си. По един или друг начин идват нови. И си казах, че може би е важно да се погледне през призмата на настоящите актьори, на настоящата трупа на театъра. На тези, които сега носят 90-те години. И оттам някъде по ми просветна да се захванем, някак си да знам какво да искаме, да търсим. Разбира се, че трябваше на всяка цена да се върнем до първата година, до раждането, защото няма друг начин. Мисля си, че идеята да погледнем историята на театъра през историята на България и на света е интересна. Защото се оказа, че случайно или не, по много интересен начин историята на България или на света е резонирала в движението и в пътя на театъра. Предполагам, че по-скоро случайно в повечето случаи, но при всички положения беше много интересно!
Така че, този спектакъл, юбилейният, ще мине по този начин през тези истории. Подплатен с музиката на театралните представления през годините.
- Смея да нарека предварителната работа почти изследователска, къде се ровехте, какво откривахте, колко дълъг бе този процес?
Ел. М.: То беше като някакъв коледен или новогодишен подарък. Точно по тези празници ми се обадиха по телефона с поканата. Започнахме непосредствено след премиерата на „Страсти под брястовете”. Първата ми среща със Стоян Радев бе, за да ми каже той какво има като структура в областта на изпълненията. И след това уточнихме какво трябва да изследваме и да търсим материали. Тук написаното през годините от Владков, от Георги Смиленов много ни помогна. Но имаше неща, които трябваше наистина да се издирят. Аз се зарових в Музея за история на Варна и в Археологическия музей. В един момент много се зарадвах, че като кажеш на хората „имам такава и такава задача” те откликват много бързо. Ако не бяха толкова бързи и отзивчиви, може би щеше да се наложи да търся и в Държавен архив. Също така много ми помогнаха хората от отдел „Изкуство” в Регионалната библиотека. Така се случи, че някои книги са за читалня, а на мен ми трябват за два-три дни. И понеже те ми имат доверие от други наши взаимоотношения, позволяваха ми да си вземам книгите за вкъщи.
Самият театър има много добра библиотека, изградена през годините с архивен материал. Имало е някакви хора, които са се грижели да съхраняват стари снимки, плакати... Сега един от проблемите е, че няма такъв човек, специалист в тази област, който да се грижи за това нещо. Защото когато се наложи да търся някакви снимки, аз ги открих съвсем случайно. Това изискваше много време. По-сложно бе при Стоян Радев, защото той има репетиции, има представления. Но когато имаше време, ние правехме наистина един плътен осемчасов работен ден. Хубавото при него е, че той знае какво иска. Защото аз само предлагам някакви текстове, казвам „тук може да се получи нещо”. А той ме кара да се сещам за различни автори, за различни структури... и някакви теоретични мисли в този аспект. Много неща се събраха. Някои се включиха, други просто останаха като добър спомен. Например, аз никога нямаше да се хвана да превеждам това парче на Ленард Коен, което така или иначе не се случи. Но пък превода стана много хубав, много поетичен! Много ни хареса, но не го включихме. Но тези неща си остават за нас. Седем години, след като съм напуснала НАТФИЗ ми се наложи да си препрочета някои автори, за които съм се готвела специално за изпитите през годините. Сега например, като прочетох „Празното пространство” на Питър Брук или пък Брехт, ми се сториха много по-ясни нещата. Може би защото не си се занимавал с теория, а си навлязъл в живота и реалността по някакъв начин ти се отразява. Едва сега ми стана ясно тези хора за какво говорят.
Нашата връзка със Стоян беше много хубава. Сега за пръв път ще кажа това. Той има черен хумор, подобен на моя и малко бруталничък, който много ми допадна. Това беше една лекота във взаимоотношенията. За тези седем години, в които аз съм работила в различни театри и съм имала различни практически работи на сцената с актьори, Стоян Радев е единственият актьор, който ми е носил чай...
- Предполагам, че цялата история на Варненския театър е минала през вас, докато работите по този сценарий. Явно е имало и подеми и падения през тези 90 години. Какво най-много ви впечатли?
Ст. Р.: Аз имам сантимент към Варненския театър, разбира се! Заради собствената си история, свързана с този театър. Доста неща съм прочел, любопитствал съм... Никога не съм си давал сметка за тази ужасна цикличност, в която хората са живеели и ние живеем. Цикличност, която се преповтаря в много къс период от време. За тези 90 години живот на Театъра, тя сигурно 9-10 пъти се е преповторила. Периоди от по 10 години, което е нищо. Понеже става въпрос за изкуство, не можеш точно да определиш възхода и падението, твърде субективно е. Но сега си давам сметка, че човек никак не се е променил в мисленето си и в съществото си. Никак не се е променил, ама никак! Това е заради думи, които сме прочели, изречени от хора 90 години назад. И повече. Последната критика, която ние открихме от 1868 г., в която едни хора казват, че България не може да има свой театър, а ние трябва да гледаме Европа! Ами това е днешно заглавие от вестник. По отношение изцяло на гледането ни към Европа. И преди 20 години пак беше така, отвреме-навреме се измества към Америка. Това наистина много ме впечатли. И още – веднъж си говорехме с Елица. Лети народ в Космоса, продават се парцели на Марс, можеш да си купиш всичко, стига да имаш пари... отиваш, плащаш и имаш парцел на Марс! Но съществото (човекът) на йота не е мръднало в съжденията си! То е точно толкова комплексирано и несъвършено, както се е родило. Както Гьоте казва през устата на Мефистофел „все така зелено-смешен, както в първия си ден”. Абсолютно прав е горкият Гьоте!
- И все пак, креативните сили малко или много са натежавали, за да има движение напред...
Ст. Р.: Ако повярвам на Гьоте, да кажа че благодарение на дявола (със смях)
Ел. М.: Иаше някакви мисли, както той каза от ХІХ, от началото на ХХ век, които наистина все едно, че са казани днес! Съвсем случайно, в една биография, свързана с творчеството на Исак Даниел се натъкнах на една мисъл и я предложих на Стоян. Тя влезе в спектакъла – това което се мисли за културно е вид кълчотене. Сега се създават и неща с претенции, че са носители на духовност. Но пак се „радваме” на култура тип „чалга”, „турбо фолк” и подобни.
- 90 години за какво са много и за какво са малко? За какво стигат и за какво не?
Ст. Р.: Много труден въпрос. Едва ли ние или някой на наше място би могъл да отговори на такъв въпрос. Защото те са 90 години като ги погледнеш нацяло, но са само 20 от моя живот и само няколко месеца от нейния, 40 години от живота на друг артист... Няма как да се погледнат нацяло. 90 години са показател за необходимостта от театър. Можело е да бъдат много по-малко. Дори и сега, когато необходимостта е много по-малка. Това е грешка и тя ще бъде осъзната, 100 процента съм сигурен! Грешка на обществото в най-баналния смисъл на този израз, част от което сме и ние, разбира се. Всички ние, ето ние тримата седим тук и не харесваме чалгата. Обичаме високото изкуство, но ние тримата точно както останалите шест милиона, които бихме искали да обвиним, че сме се докарали до там, също така носим своята отговорност за това, че има чалга. Че има необходимост от нея. Че няма необходимост да гледаш картини. Много ме впечатли и натъжи една история, много пъти съм я разказвал. Когато бяхме във Франция миналата година с „Калигула” – дълго време играхме, имахме и свободно време и можехме да ходим, където си искаме. Във всеки музей, във всяка галерия, във всяка къща на някой творец беше пълно, наистина, с деца от детски градини заедно с учителките. Например, седнали са в къщата на Роден, седнали на земята с моливчета и със скицници, и рисуват. По-точно, прерисуват негови скици, картини. Вярно, в къщата на Роден е топло, подът е чист и децата могат да седнат там и да правят това. Но, ще се намерят пари да се отоплят и нашите галерии, ако има кой да заведе децата там! Защото е лесно да се оправдаеш – ами студено е, защото никой не ходи! Никой не ходи, защото е студено - затворен цикъл. Просто трябва да се пукне балонът, да излезе въздухът и тогава ще стане ясна същината, тогава ще разберем... Мислим си – има изтървани поколения, изгубени поколения. Нашето е такова в някакъв степен – поколението на прехода. Но това не е оправдателно, то просто така се е случило. Няма какво да се оправдаваме! Когато аз бях на 20 години имаше режим на тока и имаше купон за две кисели млека и един хляб. И то ако стигне до теб. Някак си такова беше времето. Не мога да обвинявам родителите си, че не са ме възпитавали да гледам картини. Мен и представителите на моето поколение. Но това не е оправдателно в никакъв случай. Мисля, че ще се развърти и този цикъл ще мине. Защото преди 90 години България е била следвоенна държава. Със сигурност много по-бедни отколкото сме ние в момента. Не е имало такива кафенета, не е имало такива торти. И въпреки това, тогава е имало такива хора, които са прозрели необходимостта от това да се започне „свинството” да се строи театрална сграда. Има такива изказвания! Ние ги намерихме и ги има вътре в сценария. Един общински съветник, не му помня името на човека, но той казва „най-вероятно ще ни обвинят в кощунство, че хората нямат хляб и няма какво да ядат, а ние сме тръгнали да строим театър. Но ще дойде един ден, в който ще ни бъдат благодарни”. И е бил абсолютно прав пророк. И ние се гордеем, че имаме сграда. И се караме – тя театрална ли е или е оперна? Онзи ден едно момиче, много свястно, много интелигентно... Просто е свикнала да нарича тази сграда „Операта”, и много варненци така я наричат. Тя е помпозна и прилича на опера. Та момичето казва: „еди-колко часа ще се видим на Операта”. Казвам й – не че кой знае каква голяма грешка допускаш, но тази сграда е част от историята и това е непроменяемо, за вечни времена. Това е театрална сграда и ако си кореняк варненец, твоята прабаба или твоят прадядо са дали пари за строежа на театъра. Ценно е за теб да го знаеш. Когато нямаш памет за историята, когато тя не се предава, тогава няма как да гледаш напред. Тогава ще стигнеш до там – 90 години много ли са или са малко? Те са точно толкова, колкото ти възприемеш от тях. Колкото ти искаш да възприемеш.
- Парчета живот...
Ел. М.: Това, което се е случвало с този театър, то се е случвало благодарение на едни хора. Независимо дали са хора отвътре, от тестото на самия театър или отвън. Всъщност за мен метафората е „Парчета любов”. Това са тези 90 години. Дай Боже, да има още такива парчета любов. Силна любов, за да се съхрани този живот и да се предава на другите поколения.
- Защо „Аз, Театърът”? Защо в първо лице единствено число го решихте?
Ст. Р.: Защото аз съм театърът. Аз за себе си го казвам. Но съм сигурен, че всеки артист може да го каже за себе си! Защото театърът е професия, само че тя е впита в актьорите. Има различни актьори. Както не всяка свещ гори с един и същ пламък, така и не всеки актьор гори с един и същ пламък. Това не е лошо! Понякога слабият пламък дава друг тип топлина. Но със сигурност няма заболял от театър, който да се е освободил от тази болест. До смъртта. И защото театърът не е сградата, театърът не е реформата, театърът не е Вежди Рашидов. Театърът не е никой! Театърът е всеки един отделен човек.
Дълго време се чудехме за заглавие. И изведнъж като ни хрумна, толкова много се зарадвах! Не че е най-оригиналното, но е най-истинското! Много е истинско това заглавие според мен! Много е вярно. За актьора е вярно.
Ел. М.: Аз искам да кажа, че Стоян има страхотно чувство за действен ритъм на словото. Докато за мен това е елемент на практика, на догонване, на постижение. Когато му се предлагат някакви неща, той много точно уцелва ритъма. Така стана и със заглавието – устата започна да говори, а аз пиша. Когато започнах финалния текст, си казах – не мога да го бързам, той ще се появи някак от самосебе си. Винаги така стават нещата. Първоначално трябваше да е друго нещо. Една сутрин, когато трябваше да дойда с нещо готово, написах и още нещо. Дадох му и двете версии и той много точно направи преплитането между тези две неща. Е, не мога да кажа, че ние двамата сме Станиславски и Данченко, не сме братя Мормареви, не сме Макс и Мориц. Но това е много хубави – винаги когато един човек е в кухнята на театъра, има един страничен поглед, който на мен ми липсва. Не мога да се отърва от литературното разказване на нещата и художествената литература. При него е много хубаво, че той мисли действено. И словото му става действено. Така се получи и финалният текст.
- Как е направен сценарият?
Ст. Р.: Има много музика и тя е от спектакли на театъра, но в съвременни изпълнения и интерпретации. Изпълнителните са най-различни – от актьорите в тетъра, през наши гости и приятели (танцови формации, цигулков оркестър, хор, фолклорен ансамбъл, The Center, класическият балет на Операта, солистка на Операта, много – да не пропусна някого). Ще се играе и през април. Ще има раздаване на „Златна маска”, благодарности към ветераните, които ще седнат на първия ред.
- Сценографията?
Ел. М.: Понеже Питър Брук ми е един от любимите творци, винаги съм го цитирала за празните пространства... Той говори за жив и за мъртъв театър. За него живият театър е театър, в който декорите ги няма, но енергията на актьорското тяло с магията която носи превръща всичко останало.
Ст. Р.: Участниците по груби сметки са 182-ма и няма къде да се сложи декор. Много танци, пищни красиви рокли, костюми. Актрисите нямат показвания с една и също рокля.
- Театърът свобода ли е?
Ст. Р.: За мен, да! Ако театърът не е свобода, тогава кое друго? Много се надявам всички артисти на 31-ви март и на следващите представления да се чувстват възторжени, красиви, обичани, харесвани. Нещо, което всеки артист иска. Цялата им суета да бъде задоволена в максимална степен. Една от финалните реплики на Гьоте в „Мефистофел” е „Защо ли творчество кипи, щом в нищо се превръща всичко сътворено?” В устата на същия този герой, обаче, авторът е сложил и друга реплика: „Животът много кратко трай, изкуството пък няма край”. Аз съм последният човек, който ще се осмели да си отвори устата за гения на Гьоте. Но само като се съпоставят тези две реплики, вътре в тях се намира съдържанието. Понеже се замислих за свободата – ако в безсмисленото творчество и в краткия си живот не успееш да намериш свободата в изкуството, къде другаде да го потърсиш? И в какво друго. Ще умрем и след максимум 48 часа няма да те помни някой или в най-добрия случай ще те помнят с добро. Според мен, в днешно време свободата е по-скоро въпрос на избор. Не е толкова страшно. Ако успеем да намерим свободата си на 31-ви март, ще стане много хубав празник! Лили Абаджиева казваше нещо много хубаво, когато закъснявахме за репетиция: „Ами ако си хирург, бе? Така ли ще закъсняваш?”. Казваше го крещейки от гняв. Ако мислим като хирурзи, които спасяват животи – всичко ще ни бъде по-добре - това е свободата!
ФИНАЛЪТ
Аз и Театърът сме едно!!! Аз живея и умирам в Театъра. Всяка вечер. Аз се раждам в Театъра и Театърът ме преражда. Неговите рани откривам върху тялото си. Аз притихвам в Театъра. Аз крещя волята си за живот в Театъра. Ако Аз остана бездомен, Театърът ще ме приюти. Аз усмирявам гласовете и лицата си в Театъра .Извън Театъра Аз съм минувач - поредният. Аз съм Театърът, защото Театърът е вътре в мен – завинаги, дори когато Театърът лаконично се е простил с мен, благодарил ми е за потта и смъртта на сцената, благодарил ми е за хилядите сънища и въздишки, за язвата, за болката в слънчевия сплит, за старата мускулна травма, за посивелите коси, за треската преди началото на всяко представление,... Аз и Театърът сме едно, защото Аз живея и умирам в Театъра... всяка вечер...
Интервю на Светлана Вълкова
