В ПАМЕТ НА АНДРЕЙ БАТАШОВ
ИЗЛИШЪК ОТ ЛЮБОВ
Това трябваше да бъде едно заглавие, което проф. Пламен Марков започна да репетира за сцената на НАРОДЕН ТЕАТЪР „ ИВАН ВАЗОВ” . Оригиналното наименование на творбата бе „Любовници”, авторът - Теодора Димова. Главните персонажи - класически триъгълник от две жени и един мъж. Тогава директор на театъра бе Пламен Масларов.
Забелязвате, че тук ще употребявам много минало време, защото всичко в този проект се случи или не... в миналото. Моята функция - скромна – като студент по режисура, макар и от най-проблематичните за професор Марков, поради анархистичното ми отношение към авторитети, стоях като наказана в ъгъла под кодовото название “помощник – драматург” на бъдещия спектакъл. Поглеждайки назад във времето тази функция е без значение, защото точно този спектакъл с конкретния екип, макар и перфектен, така и не се осъществи на Камерна сцена...
В репетиционната, разтворили пиеси, започвахме всеки ден към 9.00. Актрисите Ирини Жамбонас и Стефания Колева постоянно се смееха, шушукаха, бяха като славейчета, та женският лагер се е настанил в лявата част на масата, мъжкият - срещу нас. Срещу нас стоеше винаги с изправена стойка, запалил цигара (струва ми се марка „МАЛБОРО”) Андрей Баташов. Андрей беше много точен, до безпощадност перфекционист спрямо драматургията. Импулсивен, с гъвкава рефлексия. Темпераментен, понякога на проф. Марков му бе трудно да опитоми тази сила, която излъчваше Андрей. Сила на дива котка, която може да те одраска, да те разкъса, ако не внимаваш.
Андрей винаги идваше навреме, не приказваше с момичетата, ние и без това бяхме ужасни бъбривки, заместващи цял хор, които с клюкинките си сигурно сме представлявали твърде нелепа картинка в присъствието на концентриращ се в изискванията на драматургията актьор. Андрей имаше собствено мнение за всяка сцена, дълго спореха с проф. Марков за името на неговия персонаж, някак си не му допадаше героя да се нарича Ани - това сега име на мъж ли е, изискваше да се смени...Не си спомням дали режисьорът успя да потуши този спор, но при всички случаи Андрей знаеше, че ще спечели словесния двубой.
Тези, които си спомнят спектакъла „Ритъм” или „360*”, автоматично се сещат за барабаните. Барабаните, изправящи публиката на крак, барабаните, с които Андрей и неговите студенти смайваха дори и най-претенциозната публика. Барабаните гръмваха, еуфорията ни обземаше и тогва всички ставахме едно...влюбено, огнено кълбо.
За мен Андрей бе и е едно кълбо - излишък от любов, кълбо, което изгаря, но и се ражда отново и отново, защото любовта никога не умира, тя не изчезва, тя е продължение на живота.
Елица Матеева
