Васил Тоновски: Публикувай или умри…
Васил Тоновски е роден е на 21.09.1976 г. във Варна. Завършва магистратура в хуманитарния факултeт на Шуменския университет "Еп. Константин Преславски" през 2000 г. Под различни имена (Васил Тоновски, Веселеил Павлов, Херувим Петринов и др.) има публикации на стихове в книжни и интернет издания. Носител е на няколко награди за журналистика в областта на културата за работата си като артрепортер във вестник "Черноморие" и агенция „Днес плюс”. Участвал е в сборните експозиции "Истанбул на фокус", галерия "Буларт", 2005 (фотоколажи), "O' Paris", художествен музей "Георги Велчев", 2008 (колажи от текст и визия) и уикенд за съвременно изкуство Con.tempo, книжарница "Shakеspearе & friends", 2009 (поетично четене).
"Мошеница тъга" (2010) е първата му поетична книга, чиято премиера се състоя на 21 октомври в Художествен музей „Георги Велчев” във Варна.
- Васил Тоновски или може би трябва да кажа Херувим Петринов? Защо използваш псевдоними, когато пишеш поезия?
Може би, защото си въобразявам нещо. Когато човек пише поезия, не е важен толкова авторът или субектът на четенето като предсъществуващ артефакт, а точно обратното – по-скоро споделям някакво виждане, че субектът се създава от текста. В този смисъл по-важен е текста като творба, която разгъва субекта, отколкото наличието на някакъв читател или на някакъв автор...
- Труден ли ти е отговорът на въпроса „Кой съм аз?” Журналист, художник, поет, въобще, тези понятия имат ли значение за теб?
В някакъв смисъл имат значение, естествено. В съвременното изкуство, например, един унгарец беше казал, че художник е този, който казва, че е художник и толкова. Важното е ти как се пласираш оттам нататък. Всеки може да бъде художник, поет и дори журналист на свободна практика. Зависи каква облага му носи това. Ако аз съм журналист, казвам „ако”, то е за да се прехранвам по някакъв начин , а не за да се тупам по гърдите и да изказвам някакви великомъдри мисли. Нещо, което не правя, естествено...
- Би ли се нарекъл „поет” ?
Ами да, бих се нарекъл, мисля, че всеки има право на това. Бих се нарекъл „поет”, да...Един известен френски поет от ХIХ век съветва младите автори да не загърбват поезията като такава, защото тя носи полза, макар и инвестицията да се връща след много време...
- Под каква форма?
Това не мога да кажа, но поезията е едно място сред изкуствата, което е някак по – особено, според мен, доколкото поезия би могло да се нарече някакво състояние на духа, някакъв вид екзистенция, която всеки по някакъв начин споделя пред красивото, пред възвишеното, пред неизразимото...
- Да, всички сме поети по душа в този смисъл...
Да, естествено... А вече професионалната фигура, маската на поета като литератор, като носител на някакви ценности, като майстор на словото – това вече е друго, то се оценява от обществото, това не е толкова личен избор в чист вид
- Винаги ли свързваш словото с визия, опитваш се да бъдеш художник – поне така ми каза?
Не винаги. А колкото до драсканиците ми /като рисунки, имам предвид/ - по-скоро в гимназията не знам откъде ми дойде, започнах да рисувам някакви врели-некипели и да вмъквам по няколко фрази, първоначално така ги възприемах нещата – едното и другото бяха като същото. Но впоследствие задълбах в текстовете, записах се да уча в Шуменския университет и постепенно реших, че това е нещо, в което си струва да дълбая и ми е интересно. Няколко години по- късно се сетих и за рисуването, но то идва като съвсем неангажиращи драсканици, изрезки, такива неща...
- Каза „да дълбая”, докъде можеш да дълбаеш? Човек има ли граница на дълбаенето си поезията?
Според мен няма граница, човек е някаква бездънна яма, на която някой надали може да твърди, че е стигнал дъното, че е пропаднал достатъчно, за да излезе и да каже някакви истини – като един Орфей, който се връща от подземния свят.
- Да поговорим за твоите истини. „Мошеница тъга” е първата ти поетична книга, защо си я нарекъл така?
Нещо като алегория за поетичното като състояние, като слово от една страна, от друга, за по – култивираните - фрау Вельт – бароковата алегореза за света като жена дори. Текери каза в „Панаир на суетата” : както погледнеш света, така и той ще те погледне, на мен, като един хетеросексуален мъж, ми се струва най-лесно да се свържа с някаква женска образност ...Нещо такова съм имал предвид...
- Прочети нещо...
Добре, ето две кратки...
ще вечеряме на тревата така каза
зеленото да е под възбрана нощта тъмно синя
пеперуди с хоботи като бастуни
да клатушкат пияни любовта на въздуха
●
ах черното було на едно писмо
което никога не пристига в мълчание
и този безглас пощальон
този пощенски плик тялото ти
- Важно ли е за един чавек, който пише, да издава?
Публикувай или умри: това би трябвало да е мотото на всеки пишещ.
- Интересува ли те кои ще бъдат критиците на твоята първа книга?
Естествено ,че ще ми е интересно. Първата ми работа ще е да проверя в Google кой какво е писал...
- А ти би ли си написал сам критика?
Аз даже вече съм си написал няколко текста. Бих написал текст под някакъв псевдоним, но това няма да е последният прочит, всеки прочит, така или иначе, е грешен /връщайки се към една теория за текста като всеядно чудовище/...
Бих се радвал „Мошеница тъга” да поеме своя път. Нормалният живот на една книга е да отиде в книжарницата и там да си намери някакво ъгълче, където някой да посегне към нея един ден. Или пък в библиотеката, защо не. Това е предназначението на една книга, тя е някаква играчка, която се разгръща, сгъва, прегъва от хора...
- Или се мачка...
Или се мачка, или се хвърля, или се забравя, или се драска...За много неща става...
- Ще кажеш ли най-краткото си стихотворение?
То се казва „Стихотворение”:
Тихо,
творя...
