Веселина Тръпчева: Май цял живот себе си рисувам
Поредното лятно предизвикателство към почитателите на изобразителното изкуство отправи варненската Галерия 8 на 10 юли. Художничката Веселина Тръпчева пристигна от САЩ в родния си град и донесе със себе си повече от дузина интересни рисунки. Еротика, разголване на душата и тялото, спомени от детството, предположения... Всичко това и още много други неща ще откриете в творбите – автопортрети. Всяко момиче, девойка или жена върху хартията е момент от живота на авторката – можем да го наречем преход или разминаване, или среща със самата нея.
– Това е първа среща за мен с Вас. Коя е Веселина Тръпчева?
– Всъщност аз съм от Варна, родена съм тук. Завършила съм Художествената гимназия и Академията в София. Да, сега живея в Ню Йорк, но се опитвам да се върна всеки път, когато мога. И особено в тази галерия – винаги с огромно удоволствие показвам.
– Как се озовахте в Америка?
– Случайно...Преди много години, още бях ученичка в гимназията в София, тогава за пръв път се отваряха нещата към външния свят и си спомням, че дойде една брошура за конкурс за млади художници в Щатите, аз участвах като за конкурс, но се оказа, че е за колеж и спечелих стипендия там. Няколко години по-късно отидох и останах.
– Сега какво правите там?
– Преподавам... В България учих графика, в САЩ преминах към изящни изкуства и сега преподавам именно това в няколко колежа в Ню Йорк.
– Личният живот?
– Омъжих се почти веднага след като пристигнах. Сега имам малко 4–годишно момченце, Кристъфър, което не ми остава много време да рисувам.
– А то рисува ли?
– Много! Купих му статив, платна, бои – само и само да не пипа моите!...
– Сега чувствате ли се реализирана като автор и като работещ човек?
– Не знам дали се чувствам реализирана, но от друга страна, аз винаги искам страшно много! В интерес на истината, аз съм все още в групата на „появяващи се художници”, предполагам, ще съм в тази група поне още 10 години, защото така изглеждат нещата в Ню Йорк. Там сцената е много интересна и е много трудна, и има страшно много художници, защото всички отиват в Ню Йорк.
– Как пробиваш там в такъв случай?
– Когато пробия, ще ви се обадя и ще ви кажа... Участвам в изложби постоянно, кандадатствам за различни награди, понякога успявам, понякога не. Общо взето, трябва да изпратиш поне 50 неща и да очакваш поне един отговор, този отговор може да не е положителен, следва нов опит и така нататък...
– Придържате ли се към определен стил, имате ли собствена ниша? Сигурно е трудно да се каже какво се харесва, какво се продава там?
– Моята ниша е много индивидуална – само аз съм в нея... Не, не бих казала, че имам ниша, защото, действително, има ниши в културния живат на Ню Йорк, но аз не попадам в тях: за съжаление или за радост. Дали имам стил? Не знам дали имам стил. Променям това, което правя доста често, защото ми харесва, забавно ми е... Не знам дали стилът ми е да се променям или нямам стил все още...
– Все пак, сигурно имате предпочитания?
– Рисунки много обичам да правя, рисунките са първата ми любов, иначе много рисувам живопис. Обикновено използвам по-традиционни материали – маслените бои са ми любими... Всъщност, аз имам едни и същи теми, които се появяват отново и отново, просто по различен начин ги интерпретирам всеки път.
– В тази изложба коя тема интерпретирате?
– Тези рисунки са автопортрети, което не е новост, аз май цял живот себе си рисувам. Различното е, че те са много реалистични. Започнах ги преди две години, защото идването обратно в България е много интересно за мен: нещата са се променили толкова много, улиците са различни, магазините се местят, някои от къщите падат и градът от моето детство съществува само в спомените ми. И ми беше много интересно дали мога да си спомня точно какво е било. В началото правих опити с характерни къщи, да речем... Отидих в къщата на маминка ми, исках да си спомня и бях учудена да разбера, че не мога да си спомня с големи подробности. Тогава реших да правя автопортрети и да се опитам да си спомня какво съм представлявала на 14, 15, 16 години...
– Тоест, в тези портрети ще видим растежа от 14-годишната Веселина досега?
– Не знам дали е растеж, по-скоро е среща между мен сега и преди години. Някои от рисунките са специфични спомени за събития, а други са просто предположения: какво би било, ако сега срещнех себе си на онази възраст.
– Важното е, че има среща...
– Има няколко срещи, да, някои от тях не са много хубави...
– Определено има провокация в тези рисунки, има доста еротика, голота в тях...
– Да, винаги е имало много силен еротичен елемент в рисунките ми, но това, което исках, е комбинация от няколко неща, исках рисунките да приличат на старовремски снимки (някои от тях са рисувани отгоре с много сладки розови цветове), исках да има известен сантиментален момент; обаче, в същото време има голям процент жестокост в темите. Търсех комбинация от противоположни чувства, усещания...
– Мен ме впечатли тази работа, в която една и съща жена тича гола в снега в различни фази на движение, малко като анимация се е получило...
– Тези малки русинки са подготвителни – същите неща аз ги рисувам с масло върху много големи платна, където човешкото тяло е, общо взето, в естествена големина. Исках да има движение, което показва липсата на движение. Може би съм голям почитател на „Алиса в страната на чудесата”, там има един момент, в който тя трябва да тича много бързо, за да стои на същото място. Това прави и тази жена.
Имам една рисунка, която представлява самото събличане – тя си маха роклята и бяга в зимни гори, защото винаги съм си мислила как да покажа уязвимост и реших да го направя по този начин, затова е гола, затова бяга, но не пристига.
– Освен уязвимост, то е и сила, защото се справя с тези силни обстоятелства.
– Да, предполагам, че може да се види и по този начин. Роклята е една от темите, които винаги са ме вълнували: рисувала съм рокли в най–различни варианти. Уж роклята е неважен елемент от ежедневието, а пък има толкова сила в себе си – кога се облича , кога се съблича, дали е вповече, дали е закрила... Ето така се е появи и роклята в тези рисунки, по–скоро – липсата на рокля.
– Имат ли заглавия творбите Ви?
– Никога не бях особено щастлива със заглавията, не мисля, че в този момент имат голямо значение.
– Можем ли да наречем тогава цялата експозиция „Среща”?
– Среща или разминаване, или преход...
