ДАЙТЕ МИ ОПОРНА ТОЧКА И ЛОСТ, ЗА ДА ПРОМЕНЯ ВАШАТА „ГЛЕДНА ТОЧКА”
Искрено и налично за новата премиера в театралния афиш на ТМПЦ-ВАРНА
Мисълта на Архимед по повод повдигането на Земята само с две помощни средства, а именно „точка” и „лост”, може би ще е валидна и за премиерното заглавие на ТМПЦ-Варна „Гледна точка или Ръбовете на кръга”. Авторите, които крепят гледните точки в драматичната буфонада са: Василий Шукшин, Даниил Хармс и Михаил Жванецкий и режисьорът Александър Илинденов в качеството му на създател на театрално пространство. Актьорите или лостът в този спектакъл са цветовете, определящи пейзажа в „Гледна точка”.
Сюжетно спектакълът се ситуира във възможността ни за избор и как ще интерпретираме условността на живеенето си. Според гледната му точка, хората се делят на оптимисти и песимисти. В зависимост от настроенията и нагласите на тези две житейски позиции се развива и действието на спектакъла. Две семейства със своите деца - син и дъщеря, се срещат, за да се опознаят като бъдещи роднини, защото младите се обичат и искат да се оженят. Обичайна ситуация, аранжирана с краските на съветския соц, в който, уви, все още битува и нашето общество, семейство и любовта като начин на изразяване.
И като споменахме съветски соц, „Гледна точка...” изобилства от руски песни (социалистически, епически, изпълнени комически). Спектакълът е също толкова богат на актьорски изпълнения в комедиен план, като търси и трагическото като философия на живота. Дотук всичко е чудесно, но винаги след преживяване - контакт с изкуството е хубаво то да остави следа, траен отпечатък в паметта на зрителя.
В „Гледна точка” трайната следа поне при мен се свежда до един познат рефрен на „АBBA”- „Мама миа”, на сцената виждаме колективното несъзнавано (по Юнг), което буквално „търчи” след всеки новоизлюпил се лидер, обещаващ пълен хладилник с хляб, сланина и зрелища. Другото приятно усещане е свързано с актьорската игра - пълнокръвна, пъстра, с точно чувство към жанра.
Всеки спектакъл е вид опит за режисьора. За опитния режисьор би трябвало опитите да са като таблицата за умножение, знаеш какво търсиш и го намираш през телата на актьорите. Решаваш неизвестното уравнение по оригинален начин, с вещина, с провокация, с изненада. За съжаление, режисурата не ме провокира, дори не ме подразни, хвърля ме в безразличие, защото й липсва динамика, диаграмни кулминации, липсва й учудването. Когато режисурата не се учудва от ставането, случването в театъра, то тя излъчва аромата на фабрично упражнение - правим нещо за публика, тя ще го гледа, ще се забавлява и финал.
Първите две театрални примиери в ТМПЦ за календарната година утвърждават усещането ми, че на тази чудесна, талантлива актьорска трупа в момента й липсва най-важното: режисьорът-обединител, личност, терорист с емоциите и чувствата на актьорската душа. За това ще си позволя да припомня една мисъл на творец, оставил остра, свирепа следа - творчески вирус в живота на Варненския драматичен театър: „Варненският театър има нужда от електрошокове, от театрални скандали, от нова театрална кръв, от по-голямо нахалство. Тук има синдром на уседналост, който умъртвява театъра. Тук човек трябва да се държи нахално, разбира се, по талантлив начин. Трябва да се занимава със смущаване на спокойствието!” Стоян Камбарев 1997 г.
Елица Матеева
