ДЕСЕТ ФУТА ПОД КИЛА и разбираш, че си влюбен…. (в МФФ „ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ”)
ФЕСТИВАЛНИ ДНЕВНИЦИ НА КУЛТУРНИ СТОПАДЖИИ И БЕЗДЕЛНИЦИ
НАЧАЛОТО
За първата част от тази пре-мъдра сентенция е виновен г-н Илия Раев, директор на ФКЦ-Варна (сърцето на МФФ „Любовта е лудост), който в 17.00 ч. (час преди официалното откриване на кино събитието) с младежка походка и рекламна тениска на фестивала се включи активно в разполагането на чисто новия червен килим. Последният, както се знае по стара традиция, е предназначен за всички артистични родни светила, главно столичани, а местните актьори се трудеха в репетиционните на Мелпомена, в търсене на своя Ричард.
В 17. 30 ч. килимът бе подготвен, но пък бе наложително да се охранява от хаотично настъпване. Ето защо две трудолюбиви хигиенистки, облечени също в запазената рекламна марка на фестивала: бели ти–шъртки, като посестрими на Плисецкая, с магическа вещина и технически инструменти гонеха перца, листа и други дразнители.
Красиви морячета от Военноморското училище, подредени в стройна редичка и духовата музика, както се казва - три в едно: моряци, музика, идва и любовта.
В 18.05 все още ретроавтомобилът с двете грациозни миски - пазителки на наградната статуетка „Златна Афродита” не е пристигнал. В 18.10 от миски и автомобил – нито вести, нито кости. Но пък душата на фестивала (проф. Александър Грозев) вече е с черен фрак и черна папионка, а сърцето (виж по-горе) - с червена.
Така Дао-то на „Любовта е лудост”, неговото „Червено и черно” в 18.15 получава знак от неръждаемата стомана - легендата във воденето на шоу-прогарами Кирил Аспарухов, че возилото е пристигнало. Миските: съответно в синя дълга и черна къса рокли дефилират със статуетката. И тъй като за всеки културен стопаджия критическият реализъм и сюрреализъм е верен спътник във фестивалната лудост, можем да предложим на стилистите на бъдещите миски, тяхното облекло в следващото (юбилейно 20 издание) да не е така разнородно по гама, дължина и кройка, за да се отвори за окото още по-голяма естетическа гледка и наслада.
Първа, по стар фестивален обичай, върху червения килим се разписа актрисата Татяна Лолова в тютюнево-зелено. Гинка Станчева и внукът й Петърчо, Маргарита Хранова, Стефан Цанев, Доротея Тончева, Биляна Петринска, Йоана Буковска, Георги Мишев, Атанас Свиленов, Мими Николова, Явор Бахаров, председателят на журито – режисьорът Иван Павлов, журиращата актриса от Иран Хенгаме Газиани, за първи път присъстващата на този форум Емилия Радева, бебето София и неговите родители Александра Сърчаджиева и Иван Ласкин...и още много любими на варненската публика творци раздаваха усмивки и топлина. А публиката (разнообразена с присъствието на пенсионери, загърбили турските сериали по това време!!!) ръкопляскаше, дюдюкаше и коментираше тоалети, гости и техните роли от екрана.
Втората част от церемонията в зала 1 на ФКЦ - тъмно, като в търбуха на кит... и ето, зазвучава на орган позната композиция от Бах, която ни подсеща за един филм на Уди Алън, където смъртта или съдбата чука на вратата. Мрачно, страшно, чакайте, да не сме объркали мястото и събитието? Обаче то си е точното и органът кънти като във филм за второто пришествие. Както и да е, защото и миналогодишното издание пак започна с орган, само не се сещаме дали токатата и фугата в ре минор бе същата?
Идва ред за повторение на словоизлиянията с любовен уклон от външната церемония, тук обаче актьорите са подредени зад душата и сърцето на фестивала, сърцето на фестивала предлага пред варненската администрация душата на фестивала да получи квалитетното признание ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА ВАРНА, а проф. Грозев (душата) като котарака Леополд се усмихва елегантно под мустак.
Обявява се първата награда за цялостно творчество - картина на франкофонеца – българин Никола Манев се връчва на актрисата Гинка Станчева. Публиката ахва и става на крака. Ахваме и ние...като се сещаме за онзи рефрен от „Любимец 13”в изпълнение на същата Гинка Станчева : „Има думи нявга излишни за нас, има думи в сърцата ни скрити. Замълчи, замълчи...”
Тъкмо си мислим, че всички родни кинаджии притежават картина на Никола Манев, връчва се втора награда – картина на Петьо Маринов, тя е за изключително скромния Борис Луканов, свързал голяма част от театралната си кариера с Варна.
Лекият бриз гали косите ни, пианист, свещи, маси, коктейл и всички сме усмихнати, дори се обичаме. Папараци ни снимат, докато отпиваме отбрани вина и опитваме апетитни мръвки, на следващия ден една разходка с кораб може би ще разпали огъня на страстта неочаквано, защото е лято - сезонът на любовта и лудостта. Десет фута под кила и разбираш, че си ... влюбен!
Влюбен в изкуството, в киното, в жена или мъж, в двама мъже едновременно...
Салонът отново е тъмен, защото магията започва – първата прожекция за откриване на „Любовта е лудост”: „ТОЛКОВА МНОГО ЛЮБОВ” на Клод Льолуш. Лентата преминава през две войни, през десетина човешки съдби, среща и разделя хората, кара ги да пеят, да свирят, убива ги, спасява ги, обвинява, моли за прошка и обича, обича...И всичко това пред неизменното ритмично въртене на кинематографа, който регистрира нешето кратко пребиваване на този свят.
Фълмът преобръща представите ни за липса, недостиг на любов, за невъзможността да обичаш и да получиш обич – напротив, тук любовта е толкова много, тя се разлива естествано и изпълва пространството, и ти е трудно да отсъдиш дали е правилна или не. Прави го елегантно, без излишна сладникавост или сантименталност.
Ще запомня размяната на реплики между красивия нацистки офицер(бивш собственик на кабаре „Синият ангел”) и френската девойка, влюбена в него(една забранена любов по време на война!):
ТЯ: Кой, според теб, ще победи?
ТОЙ: Както обикновено, любовта...
Такава е гледната точка на Клод Льолуш и ние му вярваме, защото той е снимал ТОЛКОВА ЛЮБОВНИ ИСТОРИИ с ТОЛКОВА МНОГО ЛЮБОВ!
Елица Матеева, Светлана Вълкова
