Да BRIGHT-нем Градска художествена галерия „Борис Георгиев“-Варна, за да настъпи VERTIGO
(разни мисли за статуса да си обект и субект в един фестивал)
Заглавието на предстоящия текст представлява иронично заиграване с два аспекта от приключилото второ издание на фестивала за съвременен танц и алтернативни изпълнителски изкуства Vertigo във Варна. Аспектите са вторачени в обстоятелствата, че при създаването на определен тип изкуство зрителят, освен че наблюдава артефактите, той ги и сътворява чрез своите съзнателни и несъзнателни душевни активности. Миналата година фестивалът Vertigo раздели на полюси т.нар. културно-интелигентски елит на града покрай един спектакъл на Иво Димчев.Тази година идеи и форма не предизвикаха скандали около възприятията на публиката, но се случиха конфликти от друг жанр, които отвън изглеждат по следния начин: ще предоставим пространство за работа, ще подпишем договор, ще придобием определени средства, но когато настъпи работния процес... поради незачитането на характеристиките на същия, ще го затрудним, ще го разгърнем до ръба на възможното търпение за участниците му.
Като участник в уъркшопа на хореографа Християн Бакалов, свързан с варненската премиера на проекта Bright с автор Християн Бакалов, установих, че енергията в Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ е вредна за каквито и да е инициативи на хора с натрупвания и мироглед, отдавна надскочили балканските ни нрави и социопатии. Зная,че веднага ще има читатели, които ще прекъснат емоционалния ми патос с думите: „В галерията кипи артистичен живот, има изложби, концерти, театър - има разнообразие!“ Това е вярно, но доколко разнообразието е еклектичен екстаз и доколко спектаклите и концертите са плод на творческите усилия на административния екип на галерията....ето това е друга тема и последната не е предмет на този анализ.
От 16-ти до 23-ти ноември (показването на Bright) във Варна дузина артистични натури помагаха с ръце, здрав кръст и гръб за осъществяването на пърформативен паркур, който преобрази за около три часа третия и втория етаж на градската галерия. Участваха различни по възраст и професионален ценз доброволци, обединени от желанието да се включат в неочаквано за сетивата усещане.
В първата ни среща с Християн Бакалов разбрахме, че това, в което участваме, е възникнало непосредствено след като хореографът се е запознал с творчеството на философа Бенедикт де Спиноза. „Bright“ е част от трилогията на Бакалов „Вечност“. Нашите тела, както и тялото на всеки друг зрител се превръщат в емоционална мултимедия, защото ние сме едновременно обект и субект на преживяванията, които култивираме по активен начин. В други спектакли зрителят стои и наблюдава, но тук зрителят преотстъпва своята пасивност на участниците,за да се превърне в действащо лице на вътрешния си спектакъл, защото той нищо не вижда, но отваря сетивност, надскачаща реалното разгадаване на цвят, мирис, контур. Зрителят е сляп и не чува, снабден е с маска и тапи, с които единствено може да улови ритъма на сърцето си. В тъмното той е подвластен на страховете си, на интуицията си, на напрежението си, но след известен период т.нар. традиционен зрител постига единение със себе си, с тъмното и с доверие преоткрива в себе си, че ръцете, които през цялото време са били в контакт с тялото, му помагат да отвори организма си за света отвън.
Трите часа работа с публика на 23 ноември показаха, че подобен артистичен проект открива различни, неподозирани, вътрешни предпазители, с които съвременният човек е подлагал на блокаж своите чувства и мисли. Съвременникът ни е превърнал организма си в рециклиращо кошче, което съществува единствено заради заблудите вътре и навън от себе си.
Няма да издавам детайли от съвместната ни работа, но все пак ще очертая няколко зони на полезност от процеса. Тялото е любов и с любов трябва да докосваме всяка негова част, защото тялото е същество. А всяко същество се нуждае от грижа и внимание. Отношението на участник към друго тяло е паралелно и равностойно на отношението, което твоето тяло получава от околните същества и от личното „Аз“. Когато преминем през тази фаза на осъзнаване, ние започваме да отговаряме по-добре на обкръжаващите ни тела, те стават по-сигурни, но и нашето тяло получава сигурност в пространството. След придобиването на подобна сигурност, тъмното като дразнител вече не е източник на ужас, а повече пространство, провокиращо детско любопитство. Скокът в тъмното е и скок– завръщане към вътрешността. Скокът е възможност да се оголи усещането до максималния предел на първичност. Усвояването на определена техника и умения да работиш с тялото на непознат зрител е малка, нежна революция за всеки участник. Внимание, точност, грижа, осигуряваме като ангели всичко това, за да подарим енергия на всеки, който идва от външния свят и очаква, че ние ще му предложим някакъв отговор. Защото изкуството е своеобразен манипулатор на въпроси и вероятни отговори. Манипулираме с телата на зрителите, за да събудим нещо в тях, а и вероятно и в нас.
Разказвам всичко това, за да подскажа, че подобен проект изисква обединение на волята, единение на духа и мисълта, всички сме едно: участници, хореограф, организатори, пространство! В това ЕДНО няма място за интриги, тънки сметки, грубост, небрежност, мрънкане зад гърба. „Bright“ e проект, в който освен българин–хореограф са включени усилията на различни европейски партньори от Антверпен, Гент, а интернационалният характер на екипа е доказал, че“Bright“може да се случи навсякъде. Да, но не! В градската художествена галерия до деня на премиерата проектът бе поставен под въпрос! Екипът му бе изваден от равновесие, защото всеки ден по нареждане на дежурен уредник или според моментни тълкувания на договори между организатори и пространство се предлагаха различни интерпретации в коя част на третия етаж от пространството може да се поставя съответния инсталационен реквизит и на следващия ден последният се демонтираше в полза на активностите на галерията. Липсата на разбиране, комуникация между институтите предизвика вълна от напрежение сред екипа. Случването на„Bright“ бе поставено под въпрос, заради липсата на съпричастност от страна на административните кадри в галерията през съответния период. Между дежурният в галерията (изтъкнатият местен изкуствовед Румен Серафимов) и хореографа Бакалов имаше емоционален пожар, който макар и охладен, бе на stand by дори на 23 ноември по време на премиерата.
След като подадох два сигнала: един до ръководството на галерията и втори до ръководството на Дирекция „Култура и духовно развитие“, настъпи тежко мълчание и временно проблемът бе изтласкан. И все пак този горчив опит ме подтиква към въпрос: защо, когато директорът на галерията е извън града, всеки, който притежава някакви амбиции да бъде ръководител, ги проявява в работата на хора извън тясната (служебната) среда на галерията. Средата в галерията вероятно е нездравословна, но трябва ли тази среда, с цялата си компресия да отразява своята вредност върху процеса на външни проекти? Генералният въпрос е: на кого и защо изявите на Vertigo пречат? Ако един фестивал пречи на кмета на града, на елита на града (последният отдавна е застрелян дивеч), на интелектуалците му, на общински и държавни културни институти, то със сигурност фестивалът не пречи на публиката му, а глад за подобни фестивални практики има, съдейки от интереса, с който зрителите посетиха Bright.
Може би е време световъртежът, който е обхванал културния живот на град Варна да бъде осветен и осветлен от една истинска дискусия между хората, които останаха в града и все още правят култура с ръцете си и интелекта си и културните институти-пространства, техните ръководители, представителите на държавната администрация - и този път завинаги да си кажем: имаме ли нужда от култура. Ако нямаме - спокойно, не е настъпил краят на света!
Елица Матеева - театрален критик и режисьор
