Евгений Евтушенко: Членувам в партията на идеалистите
Наричат Евгений Евтушенко поет на два века. Първото си стихотворение той публикува на 2 юни 1949 година във вестник „Съветски спорт”. Тогава започва вълнуващото пътешествие на ученика Женя Евтушенко през съдбата на ХХ век.
Пъстрата мозайка на неговия живот е събрана в уникалната книга „Шестидесантник”, определяна като явление в съвременната мемоарна проза. Тя е побрала съдбата на миналия век и пространствата, които е прекосила душата на поета. В тази книга са неговите корени; неговите четири любови; неговите приключения по цял свят; неговите срещи с Пастернак, Шостакович, Пикасо, Фелини, Стайнбек, Че Гевара, Робърт Кенеди и още много знакови за столетието личности; неговите разкази за емблематични събития.
„В тази книга са събрани най – добрите ми статии, а подтекстът е, че нашето поколение - на така наречените „шестдесетници”, е поколението на десантчиците в ХХI век” – обяснявя Евтушенко.
Миналата година (2009) мемоарите му излязоха за първи път на български език под заглавието „Вълчи паспорт” от издателска къща „Жанет 45”.
Интервю с поета, направено по време на премиерата на книгата във Варна.
- Ще започна със заглавие от вашата книга, написал сте: „Евтушенко? Какво е това?” Има ли кратък отговор на този въпрос?
- Виждате ли, когато СССР беше ограден с т.нар.„желязна завеса”, като че ли у западняците се изгуби усещането, че у нас живеят живи хора, които тъгуват по свободата, които обичат...Ние също изгубихме връзката с „другия” свят, но не всички, защото все пак повече четяхме западна литература. А отвъд завесата съветската литература беше почти непозната. Затова, благодарение и на пропагандата, там се създаваше представата, че ние сме плакатни хора, еднотипни, като извадени от конвейер, нещо като роботи.
И когато изведнъж, две години след смъртта на Сталин, аз написах
...Границы мне мешают...
Мне неловко
не знать Буэнос-Айреса,
Нью-Йорка.
Хочу шататься, сколько надо, Лондоном,
со всеми говорить -
пускай на ломаном.
Мальчишкой,
на автобусе повисшим,
хочу проехать утренним Парижем!....
Това изуми всички, при това ги изуми неприятно. Даже един писател, мой колега – Салаухин, известен селски писател , колекционер на икони, но все пак, като войник бил охрана на Кремъл, на Сталин и това някак му се отразило на психиката; та той заяви на едно съвещание, на което обсъждаха моя книга(имаше типичен акцент на „о”): „Другарю Евтушенко, добре би било, преди да тръгнете да пътувате зад граница, да овладеете основите на марксизма – ленинизма.” А друг един един писател – Фьодоров, каза: „Че какво, дайте да го пуснем в Европа, да се опозори и всички да се посмеят с него...”
Никакво опозоряване, обаче, нямаше. Когато за пръв път пристигнах в капиталистическа страна и рецитирах в Лондон, ме приеха като „чудо – юдо” – съветски човек, който иска да види целия свят – това е нещо невъобразимо! Те си мислеха, че ние сме някакви идиоти, които не могат да чувстват!
В английската столица искаха да направят представянето ми в някакво кафене, но аз настоях да бъде в театър и, представяте ли си, там пристигна конна полиция: та аз бях просто феномен, първият поет, който проби „желязната завеса”! Но дори и да не бях аз, някой друг щеше да бъде, това щеше да се случи. Такова беше поколението на „шестдесетниците”, на „щестдесантчиците”, както аз го наричам.
- Твърдите, че сте човек на ХХ век. Как се чувствате в ХХI- я?
- Ето каква е работата. Не всички надежди на „шестдесетниците” се сбъднаха, не всичко се получи както искахме. Но все пак, много е направено. В какво успяхме? На първо място, прекратихме войната в Афганистан. Това беше много важно, тя беше безмислена и взе хиляди жертви. Спряхме я, макар, че срещнахме съпротива дори и в Парламента. След това, имахме еднопартийна система и това се промени. Създадохме си илюзията, че многопартийната е панацея за благоденствие, но все пак е по - добра от предишната, въпреки, че партиите могат да са с различни имена, а с еднаква същност. Главният проблем, за който не се досещахме: мислехме, че като получим свобода на словото, всички хора изведнъж ще започнат да формулират велики идеи. Истината е, че много хора просто няма какво да кажат! Това е страшното. Ние идеализирахме ситуацията, не бяхме готови за свободата...Създадохме някакви идеи, философски наброски, но сякаш ние самите не знаем какво бъдеще строим, какво точно искаме от бъдещето.
- Казвате, че членувате в партията на идеалистите: каква е нейната платформа и има ли тя място в цялостната филисофия на бъдещето?
- Партията на идеалистите е силна с това, че няма задължително членство, но в нея можеш да откриеш страшно много хора, дори е трудно да си представи човек! Някои от тях даже се занимават с някакви глупости и не показват какво носят вътре в себе си. Може би, защото ще им е трудно да работят. Но, все пак, те са многобройни.
Ще ви разкажа един случай. Написах книга за футбола, тя е малко странна. В момента футболът е бизнес – в него са замесени огромни суми пари. Много ми беше трудно да я издам в Москва, просто не се получаваше, вероятно, защото засягах нечии интереси...По това време бях в Украйна, в Полтава. А знаете, руското и украинското правителство имат противоречия, които все не могат да изгладят, много жалко...И седим ние с кмета на Полтава, аз чета от въпросната книга стихове за легендарния футболен мач между Германия и СССР през 1941 година (между “Динамо” Киев и отбора на немските ВВС, завършил с победата на украинците), това е едно от най – силните ми стихотворения, хората бяха потресени и казаха: „Хайде да издадем книгата тук!” И знаете ли кой написа предговора към нея? Владиката, православният владика на цялата Полтавска област! Той написа потресаващо есе! Виждате ли как се случв , футболът е доста далеч от него, но от психологическа и гражданска гледна точка всичко е свързано. Така че, това ще бъде невероятна сензация в Москва: моята книга излиза в украинския град Полтава, неделеч от който се е родил Гогол и където Петър Първи е победил шведите някога! Това е нечувано, неочаквано като подарък и същевременно много поетично...
- През 1994 година в Слънчевата система се появява планета, наречена на ваше име - 4234 Evtushenko. Бихте ли искал някога да я посетите?
- Но тя е много малка, не знам дали ще се побера на нея...
- И Малкият принц е живял на малка планета...
- Да, така е. Аз много обичам тази книга. И като споменахме Сент – Егзюпери, ето какво ми се случи веднъж. Пътувах в провинцията, в град Омск. Човекът, който организира гостуването ми в един голям завод, беше инженер. Та той се оказа ревностен читател, макар и сам да не пишеше. Той ми каза: „Знам, че харесвате Егзюпери, но ми се струва, че не сте чел неговата книга „Цитаделата”. И това си беше вярно. (Вие чела ли сте я? Гениална книга!) Та инженерът ми разказа как това четиво му е настолно и ме посъветва да го чета по малко и да преписвам. Наистина гениална книга, която във Франция, между впрочем, не е приета подобаващо. Просто има диктат на читателите – те не искат да променят представите си за даден творец, искат да получават това, което вече познават. А Егзюпери тук е десет пъти по – силен, отколкото в другите си книги. Аз съм потресен! И да прочета „Цитаделата” ми препоръча един инженер от Омск! Днес си държа тази книга до леглото, чета по малко, иначе е трудно...Потресаваща книга! И вие сте първата жена, която я е чела. (Става и ми целува ръка). Значи, сте необикновена жена. А може би ние сме много, но не се познаваме.
- Последен въпрос: в какво вярвате?
- В какво вярвам ли? Моята вяра е много проста. Вярвам, че все пак, някога, ще настъпи братството между човеците. И някога светът ще бъде без граници. Ще се случи. Какво е границата? Нашата майка – земя е обща. А всички граници по нея са белези от войни.
Интервюто е публикувано в списание "Знаци, брой 3, 2009 г.
