Елена Алексиева: болката е онази крайна реакция на тялото и душата, която доказва, че все още си жив
„Елена Алексиева опровергава общоприетите стереотипи и правила. Пиесите й не само могат да се четат и препрочитат, защото носят тайната на Словото, но и да се разиграват от читателя по начина, по който той ги тълкува. Стига да има въображението на техния автор и силата да изтърпи ангелския огън. В тях и в себе си“. Георги Борисов за сборника с пиеси от Елена Алексиева „Ангелски огън“.
С Елена Алексиева направихме интервю, посветено на думите, на раждането на образите и ситуациите. Трябва да разгърнете сборника й с пиеси „Ангелски огън“, за да се убедите колко точен е анализът на Георги Борисов за творбите й. И дано да усетим ангелския огън чрез спектакъла „Фантомна болка“, създаден в Театър 199, участник в основната програма на МТФ „Варненско лято“ 2015.
- Кое провокира написването на пиесата „Фантомна болка“ ? Има ли някакъв реален човек, случка, прототип?
По принцип рядко боравя с реални истории или прототипи, но в този случай действително имаше повод, който задвижи мислите ми в посока на тази пиеса. Това беше едно интервю, което случайно гледах преди няколко години. Водеше го известна телевизионна журналистка, а интервюираната беше жена, загубила ръцете си, която рисуваше с уста, също като моята героиня. Но не бих я нарекла неин прототип в никакъв случай. Няма да преразказвам сега интервюто, само ще кажа, че за мен то постигна точно обратния на ефекта, който явно преследваше. Много неща в него ме подразниха. Така се появи и пиесата.
- В настоящето може би наистина обществото ни е като човек с физически дефицит, а дефицитът има своите рефлексии върху душата. От какво според Вас боледува душата на човешките същества днес?
О, не, не бих се наела да поставям диагнози и то толкова наедро. Това винаги изглежда популярно и ефектно, но предпочитам да си остане запазена територия на булевардните интелектуалци и журналистите. Лесно е да се обобщава в множествено число – за хората, за народа, за човечеството. Трудното е да се говори за човека. И то не да говориш за него, а да го наблюдаваш, да си задаваш въпроси, да се опитваш да се поставиш на негово място. Това е единственият начин да затъкнеш устата на евтиното промискуитетно дърдорене – със смисленото мълчание, което е в основата на всяко писане. Колкото до болестите и болките – всеки ги има и всеки сам си ги знае. Нали казват, че болката е онази крайна реакция на тялото и душата, която доказва, че все още си жив.
- В пиесите Ви реалността, ситуациите са белязани с нещо странно, има елемент на сюрреализъм, а от друга страна те са като статистика на повсеместното оскотяване, оглупяване и там някъде иронията, сатирата отсича главата на клишетата, с които живеем. Удобен ли е клише-животът? Защо си позволяваме клишето?
Вижте, всеки е свободен да живее както намери за добре, съобразно наличните предпоставки, разбира се. Това, което за един е клише, за друг може да е върховна авантюра. Важно е да я има свободата да избираш, а какво си избрал е съвсем отделен въпрос. Животът в нито една негова форма не е и не може да бъде клише. Клише обаче е да съдиш другите от позициите на някаква съмнителна и недоказуема извисеност. Силно се надявам пиесите ми да не изглеждат по този начин и да не се тълкуват в подобна светлина. Аз не съдя никого, просто разказвам истории за хора, които по една или друга причина ме интересуват. Дълбоко в себе си дори най-интелектуално промитият човек, най-циничният, ако щете, иска само и единствено да бъде щастлив. И го боли, защото е убеден, че това е невъзможно. А ако е достатъчно умен, един ден поглежда назад и си дава сметка, че всъщност на тази и тази дата, в еди-колко си часа наистина е бил щастлив, само че не го е разбрал. Защото човек е щастлив не както иска, а както може. Клише ли е тази жажда? Клише ли е тази невъзможност? Клише ли е постоянната обърканост, от която не можем да изгазим, та търсим да стъпим върху най-лесните опори и постоянно се подхлъзваме? Всеки се опитва да оцелее според възможностите си, при това на всякакво ниво. Вярно, в живота това често изглежда гадно отстрани. Но няма как да живеем в свят на доблестни герои, пращящи от умствено и телесно здраве. Ето това би било убийствено. А не клишетата, върху които постоянно стъпваме, защото понякога просто няма на какво друго да се опрем.
- Как си партнирахте с режисьорката Възкресия Вихърова, чиято работа като режисьор и подход към драматургията е извън клишетата в родния театър? Разкажете повече за процеса на работа, за чувствата, които породи спектакълът след премиерата на „Фантомна болка“.
С Възкресия се сговорихме много добре, вероятно защото сме доста различни и съзнанието за това води до една предпазлива изначална дистанция, която пък е много полезна в работна среда. Занимавахме се основно с извеждане и размяна на идеи, хвърляне на допълнителна светлина тук или там, без да затъваме прекомерно в конкретиката на сценичното поставяне. Все пак тя е режисьор, аз съм автор и тези две различни роли трябва да вървят в една посока, всяка на своя терен, а не да си пречат и да се настъпват взаимно. За мое съжаление обстоятелствата по време на репетиционния процес бяха такива, че нямах никаква възможност да присъствам, но пък това май в крайна сметка се оказа за добро. В своя спектакъл Възкресия успя да внесе една неочаквана поетичност, която определено харесвам, особено като се има предвид, че „Фантомна болка“ е може би най-непоетичната ми пиеса. Аз се радвам, като видя, че някой от нещо мое е направил нещо свое, при това го е направил умно, внимателно и талантливо. Мисля, че в един идеален свят всички в театъра би трябвало да се чувстват така.
- Пишете поезия, проза, драматургия, къде играта с думи Ви задържа над повърхността, къде тя е като кръстословица в изграждането на развръзките?
Да, пиша си открай време и макар това занимание понякога да ми е доста забавно, не мога да кажа, че чак си играя с думите. Първо, защото ако твърде много се заиграеш с тях, в един момент те почват да си отмъщават. И второ, защото дори ти самият да се взимаш много насериозно като автор, езикът е стихия, която няма как да владееш еднолично. Или те владее тя – в добрия случай, или изобщо не ти обръща внимание и тогава се налага да си намериш нещо друго, с което да си играеш. Езикът не е материал, а жизнена среда. Затова и не приема всяка идея. Ако те приеме – теб и твоя скромен конкретен замисъл – значи още веднъж си извадил късмет. Тогава влизаш във въпросната жизнена среда и, общо взето, нямаш грижа за нищо. Има какво да те храни, има кой да те води. Стигнал си там, където трябва да бъдеш. Поне моите отношения с езика са такива. Оттам насетне какво, как и защо се случва в непосредствената ти работа, не е толкова важно. Важното е да си скриеш егото временно в някой по-тъмен ъгъл, да си навреш главата в торбата и да вярваш, че и този път все някъде ще стигнеш. А че няма да е точно там, където си искал – е, такъв е животът.
ТЕАТЪР 199
„Фантомна болка”
от Елена Алексиева
Режисьор: Възкресия Вихърова
Със: Стоян Алексиев, Йорданка Стефанова, Михаил Милчев, Петя Силянова и Николай Марков
Една с нищо незабележителна жена загубва ръцете си при трудова злополука. Докато се опитва да се пребори с травмата, започва да рисува, а медиите моментално превръщат историята й в сензация. Нескопосаните й картини се разграбват, почитателите я засипват с писма, а нейни "доброжелатели" сеопитват да я използват. Един ден обаче става чудо, което уж завърта колелото назад. Възможно ли е човек наистина да си върне онова, което веднъж вече е загубил? И на каква цена?
МЕЖДУНАРОДЕН ТЕАТРАЛЕН ФЕСТИВАЛ „ВАРНЕНСКО ЛЯТО“ – 2015, 3 юни, 19.00 ч. – ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „СТОЯН БЪЧВАРОВ“- СЦЕНА „ФИЛИАЛ“
Елица Матеева
