ЗА СТЕФАН МОСКОВ С ЛЮБОВ или открийте разликите и приликите между глобализация – столичност – прованс в „Сирано дьо Бержерак”-НТ „Иван Вазов”
Стефан Москов е от онова поколение режисьори на прага на 50-те години с житейски битки с хора, улици, автомобили, идеи и най-вече – с усещане за театър. Заедно с друг любим на поколение театрали режисьор - Александър Морфов, възпитани от духа на уникалния педагог и режисьор Юлия Огнянова, Стефан Москов успя да съхрани своето кредо за театър - иронично общуващ със социалното ни устройство, атрофирало поезията на въображението.
Поводът за срещата ни с творчеството на режисьора е предстоящата награда на Обществото на независимите критици, която ще му бъде връчена на 14 януари, след спектакъла „Сирано дьо Бержерак” на сцената на НТ „Иван Вазов”. И тъй като „Пътеводител на културния стопаджия” описа последната премиера на Стефан Москов с варненски знак -„Възгледите на един пън”, редно е да потопим нашите читатели в атмосферата на „Сирано дьо Бержарак”- постиженията на двата спектакъла предопределиха и носителя на критическата награда за 2010 г.
„Сирано дьо Бержарак” от Едмон Ростан е драматургичен текст, до чиято основа Стефан Москов се докосва повече от веднъж. Някои може би ще съпоставят последната версия на режисьора с предишните в Сатиричен театър или в Хамбург (Талия театър), но това е без особено значение, когато един актьорски екип надгражда драматургията в изпълнение с усет за актуалност. Спектакълът на НТ „Иван Вазов” се характеризира с приказно-утилитарна сценография ( Чавдар Гюзелев), в която хартията като код към сгъваемостта и рециклирането на чувствата хармонично общува с играта на актьорите, сред които най-силно въздействие върху публиката имат Деян Донков (Сирано) и Владимир Карамазов (Кристиян дьо Новилет).
Любовният триъгълник между красивата Роксана ( Ана Пападопулу), Кристиян и Сирано ни отвежда към една тема, увлекателно предадена на сцената, а именно - темата за относителността в понятията: провинциалист и жител на столицата, любов, омраза, чест, лицемерие и пр.контрастни въпросителни. Без да изследваме корена на диалектната основа в изказа на Кристиян, Стефан Москов е възнаградил гастролиращите в столицата жители с диалектна диалектика. Персонажът на Владимир Карамазов наподобява глобализиран балкански лъв, който с калпак и навит мустак, алегорично казано, превръща своето пребиваване в нашествие на извънземен примат в света на цивилизацията. Владимир Карамазов гъвкаво и с лекота се справя с предизвикателството да бъде тотално различен от имиджа, наложен му чрез медии и фенове - имидж на тайнствен, деликатен принц, икона на мода, грация и сила. В този спектакъл красотата на Кристиян е магнит за сърцето, но менталните му натрупвания са далеч от минимума за среден коефицент на интелектуалност. Какво пък, Кристиян си го признава, за разлика от подобни съвременни муцунки, които безотговорно ни облъчват от малкия екран, гарантират ни политически просперитет или ни представляват пред световни институции.
Другият полюс е Сирано, съвършено интерпретиран от Деян Донков. В ролята на Сирано Деян е получил особено озарение - съчетал е интимното начало в любовното чувство с едно природно, стихийно изграждане на образ, който не е лишен от недостатъци, но е дарен с критично отношение към проявите на безчестие и несправедливост. Сирано на Деян е като перпетуум мобиле на сцената, изящен и същевременно безстрашен рицар на честта. В изпълнението си актьорът постига нюанси, които отличават играта му и обогатяват изразителността му. Без да се омаловажава труда на останалите актьори, благодарение на работата на Деян Донков и Владимир Карамазов, спектакълът придобива иносказателност, характерна за онази двойственост в преживявянията на Стефан Москов. Двойственост в стил бог Янус, при която черното и бялото се приливат и никога не носят категоричен отговор.
„ Сирано дьо Бержерак” е спектакъл, който не те оставя равнодушен, спектакъл -любовно хайку, спектакъл - трагична приказка. „Сирано дьо Бержерак” е предсказание за бъдещето на безстрашните мечтатели - романтици в 21 век.: скъпи приятели, този век може би се сбогува с вас, за да покани в света си глобалното затопляне и озоновата дупка на посредствеността, опакована в красива, лъскава хартия, но куха и безжизнена отвътре...
Елица Матеева
