За да се създаде нация, най-напред трябва да се създаде театър – II част
Посвещава се на 90-годишнината на варненския Драматичен театър
Личности и естетически позиции
Стоян Бъчваров (1878-1949) е творческата личност, с чието име Варненската трупа свързва всички най-важни дати от своите първи десетилетия. Той основава трупата, въвежда професионални правила, оформя репертоара, поставя и играе главните роли в много от спектаклите. От 1921 г. до последния си сезон (1934-1935) като директор-режисьор (с прекъсвания през годините, заради смени в общинското ръководство, които го принуждават да напусне поста си) той успява да създаде и утвърди авторитета и творческото ниво на един истински модерен градски театър с разнообразен репертоар. Драматичният театър на Варна носи с достойнство неговото име.
Високата мярка в изкуството защитават поколения творци - директорите Матей Икономов, Владимир Тенев, режисьорите Исак Даниел, Йордан Черкезов, актьорите Христо Динев, Никола и Пенка Икономови и др. Репертоарната политика се стреми да поддържа баланс между класическия репертоар (Шекспир, Молиер, Голдони, Гоци, Шилер, Лесинг, Юго, Гогол, Островски), съвременната европейска драматургия (Ибсен, Ференц Молнар, Марсел Паньол) и българските автори, като Васил Друмев, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, а Иван Вазов присъства почти всеки сезон с нова постановка (”Хъшове”, “Борислав”, “Службогонци”, “Към пропаст”).
Н. О. Масалитинов се изказва възторжено за творческите резултати на варненската трупа: “Гледал съм пет пиеси и моите впечатления са най-хубави – прекрасен театър, отлична, добре ръководена трупа. Варненският театър е втори след софийския.” От 1935 г. субсидията от общината и от Министерството на народното просвещение се увеличава, Варненската община дава на театъра статут на ”общинско-стопанско предприятие” с щатен артистичен, административен и технически персонал. Това е единствената по рода си формула за цялата страна, която стимулира по-голямата икономическа активност на театъра. В писмо от ръководството на културния институт до министерството със самочувствие се заявява, че „от всички провинциални театри само Варненският плаща пенсионни удръжки и всички данъци, предвидени в законите на страната”.
Със Закона за театрите през 1942 г. театрите в Пловдив, Варна и Русе стават държавни и влизат под ведомството на Министерството на народното просвещение. Новият директор Николай Фол продължава дейността на детския сектор и акцентира върху съвременния български репертоар, като активно режисира и дори е автор на много от сценографските решения.
След установяването на социалистическата власт (1944 г.) тенденцията да се поставя съветска и руска драматургия се засилва, но с течение на времето едностранчивостта е преодоляна и репертоарът отново се разнообразява жанрово и естетически. Хрисан Цанков дебютира с “Оптимистична трагедия” от Вс. Вишневски, Людмил Кирков поставя “Ученикът на дявола” от Бърнард Шоу и “Укротяване на опърничавата” на Шекспир, често гостуват режисьорите Цветан Цветков, Димитрина Гюрова и Николай Савов.
От 1962 г. Станчо Станчев влиза в театъра на Варна и свързва завинаги творческата си биография с него. Тук той намира професионалната атмосфера и екип от съмишленици, подготвен за сериозните предизвикателства на съвременната – българска и западна – драматургия. Благодарение на неговите репертоарни открития и подчертано аналитичен интерес към живота на идеите в драматургията, към модерната рефлективност на сценичното изображение и актьорска игра, театърът се налага през следващите десетилетия като сериозен интелектуален партньор на все по-взискателната и все по-образована публика. Чрез творчеството на този режисьор театърът действително се налага, според определението на Исак Даниел, като авторитетен неформален център на културния живот на Варна. Доказателство за това е, че много от спектаклите на Станчев все още живеят в разкази и спомени не само на отделни зрители, но и на актьори – свидетели и участници в тях. В театрални мотове са се превърнали “Прокурорът” от Г. Джагаров, “Следствието” от П. Вайс, “Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, “Мата Хари” от Н. Йорданов, “Страшният съд” от Ст. Цанев. Те се помнят като звездни мигове на Варненската драма, когато оценката на публиката, самооценката на актьорите и обективната оценка на критиката са се срещали в щастливо разбирателство за истинското театрално събитие, което улавя съвременния нерв на творбите и на зрителната зала. Интересът на Станчев към съвременната драматургия си остава неизменен и през последните десетилетия – в началото на 90-те той пръв поставя Бекет на варненска сцена (”Последната лента” – моноспектакъл на Михаил Мутафов), а една от последните му постановки е “Учителят, или сянка върху дъската” От Ж.-П. Допан (сезон 2002-2003), съвременна белгийска пиеса за кризата в общуването и липсата на единна ценностна система у младото поколение.
През 60-те години Любен Гройс поставя няколко запомнящи се спектакъла – “Бурята” от Шекспир, “Мнимият болен” от Молиер, “Осем Жени” от Р. Тома и съвременната американска мелодрама “Двама на люлката” от У. Гибсън. Като естетически бунт срещу всяка уседналост в изкуството и в живота звучи спектакълът “Обърни се с гняв назад” от Дж. Озбърн (сезон 1967-1968) на младия тогава режисьор Красимир Спасов, роден във Варна. Това също е един от ключовите спектакли, които помагат на театъра да се чувства жив и в тоталитарни условия.
През седемдесетте години в театъра е открита детската студия на Райко и Данаил Райкови, които развиват блестяща педагогическа дейност с малките артисти. Техните спектакли “Бяла приказка”, ”Копче за сън”, “Лунната стая” и “Пук” от В. Петров, “Шестте пингвинчета” от Б. Априлов, “Приключения на тавана” от Р. Москова и др. обогатяват репертоара и създават интерес у детската публика към изкуството на театъра. Така Варненският театър не само възпитава своята публика от детските й години, но и създава творческа атмосфера за откриването и разгръщането на способностите на нови таланти (Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Даниела Викторова, Христо Колев, Вежен Велчовски и др.)
През 1970-те Гриша Островски създава поредните митогенични спектакли, запомнени като върхови постижения на театъра през годините: “Моята прекрасна лейди” – мюзикъл по “Пигмалион” от Б. Шоу и “Опит за летене” от Й. Радичков. В началото на 80-те такъв спектакъл е и “Лорензачо” от А. дьо Мюсе на режисьора Руси Карабалиев. Театърът е винаги отворен за младите режисьори, които натрупват опит, зареждат творческата атмосфера със своите амбиции, нови виждания за изкуството и естетически пристрастия. На много от тях Варненският театър дава висок старт в творческата съдба.
През 1985 г. Бойко Богданов дебютира във Варна със “Слуга на двама господари” от Голдони, а в следващите сезони реализира успешни прочити на българската класика (“Вампир” и “Къща” от Страшимиров). Той за първи път и то с категоричен успех поставя на варненска сцена пиеса на Бертолт Брехт (”Една малка буржоазна сватба”) – автор, смятан традиционно за труден и чужд за българската театрална школа.
Виолета Тончева
В текста са използвани данни от театралния архив и публикации на Аглика Стефанова, Добрин Василев, Любомир Владков, Николай Йорданов и др. (Бел. а.)
Очаквайте продължение на историята – за театъра от началото на демократичните промени до наши дни
