За ползата и вредата от въздишките
Кратък размисъл върху книгата с приказки на Елена Владова „Човекът, който въздишал”, изд.”Славена”
Y a Mustapha, y a Mustapha
Anavaé badia Mustapha
Ça va chérim faila attaarim
Éronquérim matché éma hatchim.
Песен на Боб Азам, 1960 г.
С текста на тази песен от 50-те и началото на 60-те години на миналия век започва първата приказка - „Приказка за Мустафа Смелия”, която събира десет истории на героя със звучното арабско име, възпято и от Боб Азам. (Именно този изпълнител прави изключително популярно в Европа парчето за Мустафа, което е създадено в Египет и отразява космополитния дух на Александрия по това време). Открих песента в Интернет, слушах я многократно и тогава се появи ПЪРВАТА МИ ВЪЗДИШКА. Тя е носталгична, защото ми напомня по някакъв особен, свръхестествен начин за годините, в които още не съм била родена, а пък моите родители са изживявали първите си романтични любовни трепети...
Но толкова за песенния Мустафа, време е да се вгледаме по-задълбочено в приказния. Нашият герой се появява на бял свят в един пролетен ден и си идва с името, защото първият му гръмогласен вик бил „Му-а-а-а-фа-фа...”. С това, обаче, не се изчерпва неговата необикновеност. Най-странното у Мустафа е цветът на очите му: едното – синьо, другото – зелено. След тази категорична заявка за различност, вече ни е ясно, че детето е избрано за ГЕРОЙ. Следвайки в най-общи линии модела на вълшебната приказка на Владимир Проп, авторката първо създава липса, която трябва да бъде запълнена – тук става дума за липса на отговори на екзистенциалните въпроси, които Мустафа си задава. След като проявява важна черта от характера си - смелостта, след като въвежда нова мода и най-сетне си намира приятели (Гароне и Коконе), нашият герой си прави лодка и тръгва на север: изпращане. Сигурно се сещате, че живее някъде близо до Голямата вода. Но му трябва вълшебен помагач. Тогава среща Дамата от Дуранкулашкото езеро, тя му дава ценни съвети и му подарява своя рапан, чрез който се долявят звуците на света. Снабден с вълшебно средство, Мустафа продължава своето пътешествие: научава много неща, открива нови страни, разбира, че някъде от мидените черупки създават изкуство и накрая се завръща тържествено у дома, носейки дар за своята майка - едно чудо на техническата мисъл – чушкопек. Ако приемем, че целта на неговото странстване е да открие себе си, /както всяко едно пътуване/, ще се съгласим, че End – ът на приказката е Happy, но с една уговорка: само едно нещо Мустафа не могъл да разбере – защо едното му око е синьо, а другото – зелено. Мисля, че отговорът на Елена няма да се хареса на децата, но страшно ще допадне на порасналите деца – защото „в света има неща, които са си такива, каквито са...” Така казала и Дамата от Дуранкулашкото езеро, която подарявала вдъхновение, когато пожелаела...Тук е мястото за ВТОРАТА МИ ВЪЗДИШКА – тя е за въпросите, чиито отговори още не съм намерила...
И за да не прекаляваме с въздишането, да продължим с ирония. Ще я открием в повечето приказни истории на Елена Владова, но особено откровено и забавно тя се превръща в самоирония в последната приказка „Жабата пи ар”. Тя не се взема прекалено насериозно, което не значи, че не върши сериозно работата си. Всъщност, тази гледна точка към литературата, а защо не и към живота въобще, е характерна за Елена. (За справка виж „16 истории на Иванка Иванова” или изпий бутилка вино с нейната авторка).
На това място спестявам ТРЕТАТА ВЪЗДИШКА, защото какво толкова има за въздишане около бутилка хубаво вино и приятелски разговор, пък и въздишките ще ни трябват за приказката, която е дала заглавието на книгата – „Човекът, който въздишал”. Ще призная, че точно тя ми е любимата. Може би, заради далечната страна, в която няма ден без вятър, която е известна с многото домати и в която всичките и жители са щастливи, поради простия факт, че навсякъде около себе си имат „толкова много само от едно и също”. Разбира се, насред тази идилия, Владова внедрява един Антагонист, който не тъне в доволство, непрестанно въздиша, чувства се неразбран, а на всичкото отгоре и се влюбва. Спасението е пътуване. Това преживявне го преобразява. Слад като се завръща в доматената си родина, той вече не казва на любимата си: „Обичам те като салца от домати”, а „Обичам те, както обичам тези рози...” Използвайки прийома „разказ в разказа”, героинята/авторка поантно ни внушава: „Много малко тежки въздишки си заслужават наистина въздишането.”
Следващите две приказки в композицията на книгата са може би най-детските – „История за тишината или приказка за Тихо” и „История с Дядо Коледа и лилавото магаренце”. Деликатно галят най-нежните струни на човешкото сърце и произвеждат звук, който улавят само най-чувствителните. А кои са те? Всички, които обичат приказки, независимо от възрастта си. Сред тях е и художничката на изданието Теменуга Станчева, чиито илюстрации органически запълват формата на думите, тъй както мокрият пясък изпълва фигурките за игра на плажа. На нея подарявам ЧЕТВЪРТАТА ВЪЗДИШКА, която е от радостните...
И така, без да има претенции за гениалност, книгата на Елена Владова „Човекът, който въздишал” ни подарява нещо наистина красиво, което ще оценят само Търсещите в сферите на духа – свободата да се почувстваш дете на произволна възраст между 5 и 105 години. А къде се случва това усещане? Някъде между ш-то и т-то на тишината, затворена в облак; между синьото и зеленото око на Мустафа Смелия; между въздишката на едно лилаво магаренце по Коледа и усмивките на децата в кукления театър; и може би, заради невероятната прилика между един узрял домат и слънчевия залез...
Материалът е публикуван в бр.1 от 2009 година на списание „Знаци”
