Захари Карабашлиев: Мечтая за просперираща, независима и културна Варна
Той е изключителен слушател, шеговит събеседник, автор на проза и драматургия, но от онези, които не се изживяват като величия при първия публичен успех. Чувства се верен на родния си град, макар че шарената житейска пътека го е разходила толкова далеч и днес писането и работата му се случват в Сан Диего. Открих динамичния му ритъм на разказване с дебютния му роман „18 % сиво”, по-късно пък театралната публика у нас го усети с пиесата му „Неделя вечер”. Макар и двете постановки на „Откат”, осъществени в София и Шумен да са част от историята на съвременната родна, млада режисура, според мен този забавен текст така и не попадна на спектакъл, който да интерпретира майсторски уникалния урбанистичен еснафски дух на българина днес.
Всяка година Захари и семейството му се завръщат във Варна, заради близки, приятели и заради някоя нова книга. Това лято в рамките на „Алея на книгата” Захари Карабашлиев представи сборника с пиеси „Откат” и детската книга „Приказка”. Решихме около творчеството като процес да поговорим и за съвсем делнични проблеми, които присъстват в битието на Варна, може би определени оценки няма да допаднат на някои, но ми се струва, че погледът на един варненец отвън, необременяван от местните политически аритмии по време на предстоящи избори, е много по-верен и актуален от ежедневните ни вълнения, негодувания и илюзии, свързани с бъдещето ни.
- При срещата Ви с варненската публика, употребихте израза: „другата Варна”, каква е вашата представа за Варна? Градът се конкурира с няколко български града за „Европейска столица на културата 2019 г.”, но според мен, Варна първо трябва да промени сърцевината на идеята за култура, защото съвременното разбиране за култура в пейзажа на Варна се създава от хора с ретровъзприятия за културен живот. Какъв е вашият коментар по темата?
В моите мечти Варна е град, изповядващ концепта на новия модерен град, изграден върху трите Т:
а) Талант
б) Технология
в) Толерантност
Няма напредващ град в света, който да не е стъпал върху тези трите. Талантът, какъвто и да е той – компютри, медии, биотехнологии, театър – е там, където има почва да се развива. Технология – в днешни дни всеки град, който разчита на нещо повече от това, което природата му е дала, трябва да обвърже бъдещето си с технологията – иначе оставаме на варианта „летовници 2 месеца в годината, магазини с турска стока и изложби на тракийски съкровища”. Толерантността – етническа, расова, политическа, сексуално-ориентирана е задължителна, за да виреят горните две – някои от най-креативните хора на планетата са различни от мнозинството. Най-напредналите градове в света – Ню Йорк, Сан Франциско, Париж, Лондон и т.н... са и най-толерантни към малцинствата си. Това не е съвпадение.
Варна е град с уникално разположение и природа. Но Варна, по начина, по който се отнася към културата си, според мен няма шансове да се пребори за културна столица. В нашия град няма висше учебно заведение, в което да се преподава литература! А имаме чудесни ВУЗ-ове. Това е, разбира се и наследство от болшевишкостта на висшето ни образование след 9-ти септември, от която, мисля, градът ни страда. Просто някои гении някъде са решили, че на Варна не й е нужна литература, история, музика, изкуство... Странно, нали? Варна има ужасно силна нужда от хуманитаристика, за да се обособи като самостоятелен, независим културен център.
- Разкажете за американската авантюра около драматургичния Ви текст „Неделя вечер”. Как се случи срещата му с американската театрална публика?
Независима продуцентска компания прояви интерес към текста. Направиха кастинг в Лос Анджелиз и Сан Диего. Явиха се над 700 желаещи. Аз бях поканен от режисьора да съм част от процеса от самото начало до края – просто практиката в Америка е такава. Допълвахме се взаимно – той обича да мълчи, а аз да говоря. Беше наистина трудна история да избереш най-добрите, като за всяка роля имаше поне трима много, много добри! До последния момент не бяхме решили кой е най-подходящият Ник, например. Първоначалната идея бе това да е само едно представяне на текста пред професионална публика. Но актьорите се влюбиха в пиесата и на втората репетиция разбрахме, че само с едно сухо четене няма да мине. И не мина. Представленията с публика с въпроси и отговори след това бяха нещо, за което всеки автор би мечтал - продължаваха по около час и половина. Сега продуцентът поиска от тази пиеса да направи филм и в момента предоговаряме условията.
- Предстоят премиери на нови Ваши пиеси с американския театър, за жалост Варненският драматичен театър все още не е проявил интерес към Вашата драматургия. Като че ли това поне за мен е знак за декаденство в менажирането на репертоара на театъра в морската ни столица, който поне от 5-6 години не е поставял на родна сцена нови български пиеси. Подобно безхаберие не Ви ли натъжава?
Да, имам представяне на драматургията ми в Ню Йорк през ноември. Но, знаете ли, не е кой знае какво чудо, че моите пиеси не се играели във Варна – от това нито ще спра да пиша, нито ще ми опада косата. По-важно е какъв е тетралният афиш на Варна, как изглежда сезонът, какви са заглавията, които се предлагат – те говорят ли на съвременния човек, търсят ли младата публика, как се отнасят към най-малките ни съграждани... Имаме град с хора, които имат нужда от качествен и човешки театър. Театър, който да посяга към тях. Имаме сграда, за каквато тук, в Америка, повечето театрали могат само да мечтаят. Което е по-важно – тя е строена с доброволно събирани пари на варненци преди 90 години. Но театърът не е просто тухли и хубава фасада, а какво и как то се случва зад тях.
- Романът Ви „18% сиво” се радва на топъл прием сред читателите, предстои и филмирането му, казахте, че сред продуцентите ще застанат и хора, които са работили с Вим Вендерс в последните му два филмови проекта. По какъв начин преминаха разговорите Ви с българските продуценти - братя Чучкови и на какъв етап в момента е проектът?
Борислав и Виктор Чучкови откупиха филмовите права на романа и работят около финансирането на проекта и въвличането на чужди ко-продуценти. Започнаха с контактите тази пролет в Кан и вървят към добри резултати. Да си стискаме палци!
- Какво се крие зад заглавието на новата Ви пиеса „Лисабон”?
Двама безименни мъже се събуждат здраво завързани за столове, заключени в изоставен склад с един телефон. Те не знаят къде са, нито знаят защо са отвлечени – това, което знаят със сигурност, е че трябва да платят скъп откуп, за да излязат някога живи. Докато очакват похитителите им да се обадят, те се въвличат в един словесен двубой, който изследва границите на реалното и невъзможното, на свободната воля и само-присъдата.
- Възможна ли е сценична интерпретация на първата Ви детска книжка „Приказка”. Как се случи съавторството Ви с вашата съпруга, вероятно е настъпило времето да работите заедно над нов общ проект?
Разбира се, че е възможна. Би се случил и хубав анимационен филм с картините на Ива Сашева. Със съпругата ми Силвия работим заедно над един общ проект от 18 години - дъщеря ни Сара и слава богу, израстна умница и с добро сърце! Другият общ проект беше “Приказка”. Започна го Силвия преди много години във Варна - написа разказ, доста мрачничък, за един правяч на кукли в една ужасно студена вечер. Завършихме го миналата година в Лос Анджелиз заедно в Starbucks на булевард „Санта Моника». След като се запознахме с Ива Сашева, й разказахме тази приказка, тя я хареса много и картините и оживиха думите ни. Гордея се много с тази “Приказка”.
- Какво е нужно на едно дете, според Вас, за да се чувства добре в съвременното българско семейство? Българските родители живеят твърде напрегнато днес и им липсва време, за да развият едно свободно и необременявано общуване с децата си.
Нужно е това, което е нужна на всяко едно дете във всяко едно семейство – внимание, чувство, че е обичано, сигурност. Нужно е време, отделено специално за детето. Колкото и да си зает, трябва да намериш 30 минути, които да отдадеш САМО за детето си, а не в това време да си проверяваш facebook-a. 30 минути. Ако не можеш – дай 15. Но това да са минути САМО за детето. Това ще са най-добре “загубените” ти 30 минути в живота. Ако не го направиш – губиш човечето. Би било страхотно да намираме и час, час и половина, два...
- Какъв е светът за Захари Карабашлиев днес? Накъде се движи човечеството, според Вас?
Светът ми е такъв, какъвто си давам смелостта да го видя и да упражня волята си над него. Бил съм и в малкия провинциален свят на Добруджата като дете при баба и дядо, и в света на “соц-лагера” като юноша, и в големия, свръх-материалистичен свят на Америка – навсякъде съм си бил все аз. Вярвам, че външният свят е винаги просто едно измерение на по-големия ни, вътрешен свят на мечти, желания и мисъл.
Накъде се движи човечеството? Накъдето и да се движи, то вече е набрало опасно силна скорост. Марк Аврелий пише: “...всички ние ... дори в съня си, ние се трудим, за да градим света. Всеки участва по своя си начин, дори недоволстващите... дори тези, които се съпротивляват на промяната – светът има нужда от всички нас. Така че, избери на коя страна си...”
- Осъществихте задочен разговор с г-жа Меглена Кунева във връзка с предстоящите избори. А какъв би бил основният Ви въпрос към кандидатите за кмет на Варна?
Какво мислят за моето любимо заведение CUBO на Южния плаж? Шегувам се. Основният ми въпрос би бил: „Колко безкомпромисен сте?” Коя страна избират – тази на съгражданите си, на техните деца и тяхното бъдеще, или сенчестата страна на тази или онази политическа сила и/или силово-икономическа групировка?
Но, разбира се, въпросите са много и трябва да бъдат задавани неуморно от всички нас. И не само преди изборите, а най-вече и особено след тях.
Колкото и важни да са президентските избори, те нямат отношение към проблемите на града ни. Никой президент няма да ни мете улиците, да ни санира блоковете, да ни лови престъпниците, да оправи веднъж завинаги Дупката в центъра, да ни построи стадиона, или да оправя бакиите около Алея 1-ва.
Тук, в Америка видях “на живо” каква е мощта на местното самоуправление. Местните избори са може би най-важните избори за всяка една демокрация от Античността до днес. Всеки град е парче от държавата, в която се намира, но и град-държава сам по себе си. Мечтая за просперираща, независима и културна Варна.
Интервю на Елица Матеева
