КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ - II част
ТОВА Е ВЪЛНУВАЩ, ИСКРЕН, ШАРЕН, ЖИВ И ИСТИНСКИ РАЗКАЗ ЗА ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЪТИЩА, КОИТО СТАВАТ ЧАСТ ОТ НАС.
ЗА РОСИЦА БЪРДАРСКА ТОЙ БЕШЕ КАМИНО. И ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪРЦЕТО И.
5 септември
Площадчето на малък град. Тъмно. Небето – цялото в звезди. Чели сме, че Камино е проекция на Млечния път, така че енергията на звездите ще е с нас. „И сега какво? – подхваща една от поклонничките. – Наистина ли всяка нощ ще сънуваме? И какво трябва да разберем?” Усмихвам се в тъмното. Едва ли ще „видим” като Шърли Маклейн предишните си съдби, аз поне нямам подобни очаквания...
Какво правим? Изчакваме да стане по-човешко време, за да се обадим на Йоана. Тя и съпругът й би трябвало вече да са тук, в някакъв хотел. Дошли са по-рано, имали работа в Мадрид. Докато позвъним, ето я Йоана с усмивка и буркан горещо кафе. След кратко колебание ни вмъква в малкия хотел, където са нощували. Прекрасно – има тоалетна на етажа, трапезария, в която можем да поседнем, и на разсъмване – освежени, да потеглим.
Само три километра ни делят от Камино. А аз вече куцам. Скъпите ми маркови обувки, които не успях да разтъпча и на които толкова се радвах, се превърнаха в инквизитори. Все пак, без силиконовите лепенки на Йоана щеше да е по-зле. Да, оттук нататък ще си вървим с болката. Когато стане съвсем досадна и пътят е по-равен, обувам си благословените гумени чехли. Между другото, оказа се, че в тази последна отсечка от около 150 км пътят е направо за разходка, спокойно щях да го мина със старите си маратонки. Сега вече знам, че не само старите приятели и старото вино са за предпочитане, но и старите обувки – особено когато става дума не за моден подиум, а за Път... Явно е трябвало да приземя вдъхновението и ентусиазма с болка, слава богу – физическа...
О Себрейро! Оттук започва нашето Камино. Снимка до първата видяна жълта стрелка!
През 80-те години на миналия век ентусиасти са маркирали по този начин целия път и е почти невъзможно да се объркаш. В живота е по-сложно, но и там постоянно ти се дават знаци. Стига да ги видиш. А ако се объркаш, просто спри, помисли, огледай се, ослушай се, както пише на жп прелезите – и интуицията ще ти подскаже накъде да продължиш...
Малкото селце О Себрейро, разположено на височина 1300 м, е последният планински превал по Пътя. Последен – за тези, които са тръгнали от самото начало на Камино и са пресекли Пиренеите. Ние тепърва започваме. Високите строги хребети на Леон тъмнеят отзад, а пред нас се зеленеят плодородните хълмове и евкалиптовите гори на Галисия.
О Себрейро е древно келтско селище, където още могат да се видят най-старите жилищни постройки в Европа – pallozas, кръгли каменни къщи със сламени покриви - куполи, без комини и прозорци, където хората съжителствали заедно с домашните си животни.
Павирана пътека ни води към скромната църквичка „Санта Мария” от ІХ век.
Според легендата, през една зимна буря на 1300 г. бенедиктенски свещеник служил литургия в църквата „Санта Мария”, но в душата си не вярвал в истинското присъствие на Христос в Пресветото Тайнство, нито пък че някой ще намери сили да дойде на литургията. Но ето че един селянин преодолял снега и ледения вятър и дошъл да получи причастие. Веднага след осветяването на Даровете станало „Чудото на Евхаристията (Причащението)” – нафората се превърнала в Плътта, а виното – в Кръвта Христова. Господ извършил чудото, за да яви истината на усъмнилия се свещеник и да възнагради мирянина за силната му вяра. Казват, че в този момент дървената статуя на Богородица почтително свела глава. Днес наричат тази статуя Virgen del Santo Milagro («Девата на Светото чудо»).
Сред най-авторитетните свидетелства за чудото в О Себрейро са булата на папа Инокентий VІІІ от 1487 г. и тази на папа Александър VІІ от 1496 г. Почти двеста години след Чудото на Евхаристията, кралица Изабела, извършвайки поклонническия път, минала през О Себрейро и научила за него. Кралицата поръчала кристално ковчеже, в което били поставени реликвите. До ден-днешен на определени празници те биват изнасяни от църквата с шествие, заедно със статуята на Богородица.
Със сигурност не е случайно, че героят на Коелю получава меча си и завършва духовното си пътуване именно тук. И ние ще поседим в мълчание, а после всеки ще си излезе с пилигримски паспорт и първия печат в него. Предвидено е паспортът да се подпечатва по целия път и накрая той е свидетелството, че си го извървял. В магазинчето отсреща ще си купим по една мида с кръста на Свети Яков и оттук нататък тя ще е знакът за принадлежността ни към пилигримите.
Ние наричаме «пилигрим» всеки поклонник, тръгнал към светите места (от лат. peregrinus — чужденец). В Испания peregrinos наричат само поклонниците, вървящи към Сантяго де Компостела. Тръгналите към Рим са romeros, а към Иерусалим — palmeros. И още една следа има в езика ни от поклонничеството по Камино. Думата „пелерина” (къса наметка, плащ) идва от френската дума pèlerin — поклонник. Такива плащове са носили средновековните поклонници.
Легендата разказва, че някога първият поклонник, който трябвало да прекоси буен планински поток, получил свише указание за брод от подредени мидени черупки. Така мидите се превърнали в символ на Камино. „Като тези миди, пише Коелю, поклонникът по Пътя на Сантяго е само черупка.” Бисерчето, което би трябвало да отглеждаме в черупките си, е животът, изпълнен с любов и радост...
Утринната прохлада, прекрасните пейзажи, които се откриват пред очите ни, групата младежи, които ни подминават с песен, узрелите къпини край пътя – толкова съм въодушевена, че никакви обувки не могат да ме смутят. Само дето изоставам все повече и на моменти губя групата от поглед. Добре, че спират да почиват...
Нямам представа колко километра сме изминали, но някъде около 15 часа стигаме до A Reboleira, първото алберге (аlbergue) до тук.
Такива обществени спални – общински или частни, са построени по целия път. Тази беше за около 80 души, но близо до Сантяго видяхме сграда, където могат да отседнат 800. В общинските нощувката струва 5 евро, в частните стига до 10. Леглата са на два етажа, мъже и жени спят общо, по реда на настаняването, което започва от 13 – 14 часа. Много силно впечатление ми направиха редът и чистотата в спалните. Не зная как ставаше, но никъде - пред тоалетни, душ-кабини, умивалници, кухни, перални - не се събираха „опашки” , топлата вода не свършваше, тоалетната хартия и течният сапун - също, никъде никой не се скара с никого и като по даден знак в 22.30 часа в огромните помещения ставаше тъмно и тихо... В една спалня може да се нощува само веднъж и в 8 часа сутринта трябва вече да си напуснал...
Но да не избързвам. Докато ние още сваляме раниците и се оглеждаме, Йоана е разузнала, свободните места са малко. Веднага се присъединявам към тях двамата, очаквам и останалите да го направят. В този момент групата решава, че ще продължи. Още е светло, имат сили, ще повървят. Ако не ме беше срам, щях да се разплача, почувствах се изоставена и много объркана, но наистина нямах сили да продължа – след полета, нощното пътуване и километрите дотук. Еми се върна и ме прегърна, казахме си, че ще се намерим. Намерихме се в последния ден в Сантяго де Компостела... А колко пъти преди тръгване повтарях: единственото, от което се страхувам, е да не остана сама! Е, вече се изправих срещу болката. Предстоеше ми да се изправя срещу страховете си. Все пак, не съм сама. Засега.
Първата ти работа, след като се настаниш, е да си вземеш душ и да се изпереш. Защото в раницата, след като сложиш спалния чувал, остава съвсем малко място. Взела съм два комплекта бельо, чорапи и тениска, плюс един за накрая – в Сантяго и Мадрид. Навсякъде има простири (а аз си нося две-три щипки!), времето е хубаво, така че сутрин винаги тръгвам с чисти дрехи. Добре съм се справила с багажа. Не минава ден да не спомена с добра дума една моя позната – Олга, която ме посъветва да си взема елек с много джобове. Свалям го само нощем - и то до главата си. Там ми е подредено всичко – документи, пари, лекарства, телефон...
Бързо се убеждавам колко малко неща ми трябват. И че, както прочетох някъде, „животът е точно като тежката раница на гърба ти: пълен с непотребни неща, от които трябва да се освободиш, за да продължиш с лекота напред.” От раницата не се наложи да изхвърлям нищо. Виж, от главата си... Ако трябва да бъдем честни, тежкият багаж по Камино си самият ти...
Възвърнала равновесието и доброто си настроение, оглеждам мястото.
Не е село, по-скоро няколко къщи и ферми (през целия път виждах само стада крави и кучета, които ги охраняват, никакви други домашни животни). Съвсем накрая – къща, превърната в малка кръчма. Дори две маси отвън.
Успяхме да се разберем със стопанката за една салата – „микста”, с риба тон и пресни зеленчуци, парче емпанада – нещо като питка с пълнеж от домати, лук и отново риба тон, и, разбира се, червено вино – „вино тинто” („цветно” вино). Тогава не подозирах, че навсякъде ми предстои да ям същото – менютата бяха само на испански и не успях да се ориентирам. Между другото, предлагаше се и меню за пилигрими по 9 евро средно, което включваше безплатно вода или вино! По избор.
Не мога да пропусна да „похваля” мобилните оператори. От цялата група единствено телефонът на Йоана работеше безотказно. Аз изпращах sms-и, които веднага ми се връщаха. Очаквах някой да ме потърси – уговорката беше, че ще ми се обаждат от България, защото излиза по-евтино, но първите дни – пълно мълчание. После се разбра, че мога само аз да звъня, защото съм си била блокирала входящите обаждания. Да, бе! Както и да е.
И така, първата вечер си легнах в 19 часа българско време и станах едва в 5 сутринта. Изобщо, никъде нищо не ми пречеше, нощем спях дълбоко и се възстановявах от умората.
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Росица Бърдарска
