КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ - IV част
ТОВА Е ВЪЛНУВАЩ, ИСКРЕН, ШАРЕН, ЖИВ И ИСТИНСКИ РАЗКАЗ ЗА ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЪТИЩА, КОИТО СТАВАТ ЧАСТ ОТ НАС.
ЗА РОСИЦА БЪРДАРСКА ТОЙ БЕШЕ КАМИНО. И ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪРЦЕТО И.
7 септември
В 8 сутринта съм на улицата. Всички, с които нощувахме заедно, отдавна потеглиха. Оставям си раницата при Хосе (между другото, той предлага и услугата да превози раницата ти до следващото алберге, но това е за пишман пилигрими) - и пак тръгвам из старите улички. Разликата в часовото време е 1 час и още не е съмнало съвсем.
Решавам да проверя за колко минути ще стигна до края на града, при каменното римско мостче, та да си зная за утре, защото срещата с Йоана е там. Пред мене – семейство пилигрими, като майката бута детска количка, а на раницата й висят две малки обувчици...
Изпратих много хора през мостчето, очевидно не се бяха изплашили от прогнозите.
Изведнъж чувам българска реч! Семейство от София - бащата, майката и момиче на около 15 години – са тръгнали с велосипеди от началната точка, дотук са стигнали за 10 дни. Нямат време за дълги запознанства, затова им пожелавам лек път и бавно се връщам в Сария.
В 10 часа имам среща с Йоана в техния хотел – да ме черпи за рождения ден на дъщеря си, навършвала 22 години. „Колко бързо минава времето”, казва Йоана. Уви, знам го. Пием кафе, разговаряме. Всъщност преди години сме се срещали веднъж – превеждах за издателство „Прозорец” книга за Елцин... Хайде да се разходим малко! Ръми. Тя спокойно взема чадъра, опрян на рецепцията. Но жената веднага тръгва след нас – чадърът е неин. Съжалявам, усмихва се Йоана и ми обяснява – във всички хотели има чадъри за клиенти. Жената бързо съобразява и ни догонва с чадъра – заповядайте!
И ето – пред мен е целият следобед, в който наистина няма какво да правя. Твърде непривична ситуация. Все едно, че си се засилил, тичаш – и изведнъж те препъват. През градчето тече река – също Сария. Сетих се за едно заглавие на Коелю, което в моя случай би звучало така – „Край река Сария седнах и заплаках”... Добре, да се опитаме да разберем – защо. И, загледана в реката, изведнъж се сетих! Сетих се как в един августовски ден, сигурно притисната от обстоятелствата, държах емоционална „реч”: „Нямам ли право на един ден, в който никой за нищо да не ме закача, да си правя каквото искам, а може и нищо да не правя! Толкова ли не съм заслужила един ден?” Колко пъти съм припомняла на другите източната мъдрост: внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне! Ами ето ти го този ден! Точно, както си го пожела! Така се развеселих!... На тротоара растеше ябълково дърво и пред краката ми бяха нападали малки червени ябълки. Изядох една, свежа и много вкусна...
Истинският път на знанието /.../ трябва да е път, който всеки да може да извърви. /.../ По Пътя на Сантяго, както и в живота, познанието има смисъл, само ако послужи на човек да преодолее някое препятствие.
Така е, драги Коелю, за четене – чели сме, но от мъдростта сме много далече...
В барчето попитах Белен – съпругата на Хосе, предлагат ли супа. Тя се замисли за миг и каза: няма проблеми. След малко идва с голям, пълен супник, черпак и чиния. И ми прави знак да си сипвам, колкото искам. Беше нещо като крем супа, май имаше зеле, но не като нашето. Почти бях сигурна, че ми донесе от тяхната супа, не видях друг посетител да обядва. Много симпатична и бойна жена. Между другото, испанците ми харесаха, хубави жени и мъже, с приятно излъчване. И винаги реагираха добронамерено, с усмивка, като казвахме, че сме от България...
Качих се в моята малка, кокетна стая. Намръщен беше денят и отвреме навреме леко ръмеше, но чак дъжд с гръмотевици... Точно пред прозореца ми бе павираният път, по който непрекъснато вървяха пилигрими – веднъж и група на коне, но най-вече пеш. А аз седях и ги гледах през прозореца...
И пак разходка – защо си мислех, че съм видяла всичко? А тази огромна магнолия? А тази висока старинна къща със странни плочи по фасадата, потънала в зеленина? А кулата, останала от някогашен замък?...
Чета табелите на големите, красиви старинни сгради – всички са с някаква културна функция. Нима не са се намерили наследници, които да живеят тук с претенцията на аристократи?..
Мръкваше бавно. Не спуснах пердето и лежах, с поглед към звездното небе.
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Росица Бърдарска
