КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ - V част
ТОВА Е ВЪЛНУВАЩ, ИСКРЕН, ШАРЕН, ЖИВ И ИСТИНСКИ РАЗКАЗ ЗА ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЪТИЩА, КОИТО СТАВАТ ЧАСТ ОТ НАС.
ЗА РОСИЦА БЪРДАРСКА ТОЙ БЕШЕ КАМИНО. И ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪРЦЕТО И.
8 септември
Рано сутринта, още по тъмно, чух стъпките на пилигримите. И изплуваха „Камбаните” на Едгар По: „... че вървим все натам в своя друм. Бим, Бам, Бум!”... Но аз не тръгнах по своя друм, а изчаках Йоана и Любомир, които дойдоха с такси до мостчето и поехме към Портомарин.
Не можех да не снимам тази внушителна фасада – впечатляващата църква – крепост „Свети Николай” от ХІІ век.
Само едно кафе – и поемаме.
Пътят минава покрай голяма красива река с въжен мост над нея.
Уви, ръми. Няма как, вадя дъждобрана. С това куцукане сигурно изминавам едва 2 – 3 км на час, моите спътници доста ме изпревариха.
Стигам до уютен мотел и, както очаквах, семейството вече е настанено тук. Редом - Albergue de Hospital da Cruz. Алберге на Червения Кръст. Колебая се дали да не потегля сама. Решавам, че ще завали по-силно и се настанявам. И като тръгна накриво! Я да си взема душ, да се стопля – водата хладка. Е, добре, ще си направя кафе – контактите нещо не работят. Добре, ще отида в барчето, ще си поръчам чай и ще изсипя кафето в горещата вода. Да, но барманът веднага пуска пликчето чай във водата. Може би, ако чуя близък, ще се успокоя. Няма връзка. Чак ме досмеша. Значи, трябва да изчакаме.
Ресторантът на мотела е препълнен. Направо вавилонско стълпотворение. Всички ли са пилигрими? Май не. Освен това испанците говорят много високо и много бързо. Ядат, пият, крещят – персоналът направо се побърква. Но трябва да се хапне. Познатото меню и чаша вино. Питам един младеж мога ли да седна срещу него – и така се запознавам с 32-годишния испанец Давид. Това, че не знам поне малко испански или някакъв друг език, ми пречи да се запознавам с хора по пътя. А това винаги е било важно за мене, част от пътуването, част от приключението. Давид беше достатъчно любезен да си говорим, колкото можем, на английски и това много ме зарадва. Краката му бяха много по-зле от моите, доста беше вървял и също имаше проблеми с обувките, та вечерта се наложи да го превързват...
В това алберге имаше таблица на стената с броя на посещенията по месеци и дни. Дори през януари бяха нощували четирима души. До април – по няколко, силният сезон на Камино е юни – септември. Особено много хора вървят през юли, защото тогава е Денят на Свети Яков и те бързат да пристигнат в Сантяго де Компостела за празника. От друга страна, през лятото е твърде горещо и аз мисля, че избрахме най-подходящото време...
9 септември
Още едно приятно запознанство рано сутринта. Това е Елизабет, пристигнала е със съпруга си от Йоханесбург, Южна Африка, за да вървят по Камино. Харесахме се спонтанно, но кога и как да се разговорим? Все пак ми е приятно да си мисля за нея – на другия край на света...
Както пише Иван Драгоев в „Записките на един пилигрим”:
„Фактът, че в течение на известно време пътят ми и пътят на другите peregrinos съвпада с El Camino, прави така, че имам нещо общо с всеки един от тях. Просто трябва достатъчно смирение и любопитство, за да открия пресечната точка. И това откритие е винаги прекрасно.”
Благословена утрин! Чувствам се силна, бодра, пътят е чудесен. Когато наблизо няма пилигрими, пея с пълно гърло, но птичият хор изобщо не се притеснява.
Влизаме в селцето Лигонде. Доброволци предлагат рисувани камъчета. Усещам атмосферата на уъркшоп – в каменната къща наблизо можеш да си вземеш вода и кафе, а на стената е опънат екран...
Този приятел е от Канада. А това е Лариса от Петербург. Само че отдавна живее в Германия. Толкова бях щастлива да поговоря с някого свободно! Буквално за минути си разказахме толкова неща! Тя е шемет – скочила тази сутрин през прозореца на тоалетната, защото спалнята била заключена, а тя искала да тръгне още в шест. И, както си говорим, прегръща ме и казва: „Ну, я побежала!” Наистина хуква...
Пътят ни води към градчето Палас де Рей. А жълтите стрелки – право в следващото алберге. Звъня два пъти на Йоана – няма обхват. Сигурна, че те ще потърсят тук хотел, настанявам се в Mesón de Benito.
След което се свързвам с тях и разбирам, че смятат да продължат. Вместо притеснение и страх, изведнъж ме обзема въодушевление. Разбирам, че е дошъл моментът да тръгна по Камино сама. Чувствам се страхотно. Време е да се разходя из града...
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Росица Бърдарска
