КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ - VI част
ТОВА Е ВЪЛНУВАЩ, ИСКРЕН, ШАРЕН, ЖИВ И ИСТИНСКИ РАЗКАЗ ЗА ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЪТИЩА, КОИТО СТАВАТ ЧАСТ ОТ НАС.
ЗА РОСИЦА БЪРДАРСКА ТОЙ БЕШЕ КАМИНО. И ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪРЦЕТО И.
10 септември
В 8 часа сутринта с бодра крачка продължавам по пътя.
Прекрасна природа! Всяка подробност от пейзажа ме радва и вдъхновява.
Пак цитат от Иван Драгоев: „… Няма значение по колко километра можеш да изминеш на ден. Не е важно дали ще стигнеш или няма да стигнеш до Сантяго. Единственото важно е, че в течение на известно време моят път съвпада с El Camino, че той неизличимо вписва следата си в тялото ми и че в моменти, когато се чувствам загубен, ще мога да потърся опора в тази жива следа...”
Минаваме през Леборейро. Очарователни са тези малки селища. Всичко ми е толкова близко – каменните селски къщи, църквите, пътят, идиличното спокойствие...
Цял живот съм обичала една вълнуваща тайна игра – да наблюдавам хората и нещата около мен и да си съчинявам техния малък свят, край който минавам за миг и дори не се докосвам. Ето жената на прозореца – снимката не може да изрази как ме развълнува тази гледка. Опитах се да си представя дома й отвътре, с кого живее, писмо ли чете, от кого е – и в следващия миг вече се отдалечавах завинаги...
Това са две японски момичета от Нагоя, с които много приятно се разговорихме и повървяхме заедно.
Тръгнали, вдъхновени от книгата на Коелю, и с голямо желание да видят Европа (по-късно ми писаха от Италия, от Франция...) Бяха изумени, че в България се знаят толкова неща за Япония – само споменах филмите на Куросава, книгите на Кавабата и Рюноске, българските поети, които пишат хайку, и прочие, но истински се шокираха, че знам коя е Сей Шонагон. „Ти си чела нейната книга?!” – възкликна едната. „Да, с удоволствие.” „Аз още не съм я чела...” „Е – казвам великодушно, - ти си млада...”
През ХІІ век се формира Орденът на Сантяго от група кастилски рицари. Неговата цел била да закриля пилигримите, както Орденът на тамплиерите – тръгналите на поклонение към Божи гроб...
Влизам в Мелиде – оказа се, че без почивка съм извървяла около 13 км за 4 часа.
Това е една от любимите ми гледки – каменният мост, зеленината, къщите, сякаш съм живяла тук и с огромна радост си спомням всичко. Между другото, само след няколко дни ще изпитам същото в Етнографския музей в Сантяго и очите ми ще се напълнят със сълзи...
Още в първото „капанче” пия истински портокалов сок в изстудена стъклена чаша. Звучи чудесна испанска музика. Пак се събрахме с японките – за последно...
Настанявам се в Albergue de Melide. Душ, пране – и на разходка. Колко вълнуващи са тези старинни градчета – площадът, достолепната църква... Повтарям се – но това е лайтмотивът!
Поседях малко в църквата, след което реших да уважа едно кафене на тротоара – капучиното е вкусно и отново в стъклена чаша... След кратко колебание качвам крака на съседния стол. Не е добър тон, но и болката не прощава...
За вечеря откривам друго барче, но пак не мога да си избера нещо различно и се разбираме, макар и с усилие, за салата от домати и пържени картофи. Кой да ми каже, че Мелиде се слави с местното блюдо „Pulpo a la gallega” (октопод с картофи), предлагано в специални заведения „пулперии”! Но не съм сигурна, че щях да си поръчам - храната е от нещата, към които съм консервативна и не проявявам любопитство към непознатия вкус.
Това е Ана-Мария от Екстремадура. Тръгнала със съпруга си от самото начало – днес беше 27-ият ден на тяхното пътуване. „Не признавам такива, дето тръгват от Сария – каза ми строго. – Колко път е това! И си пеят – тра-ла-ла! По Камино се върви в самота и мълчание.” Подарих й мидичка от варненския бряг, изтананиках й „Камино” на Лили Иванова на испански, не я беше чувала и много й хареса. Когато се събудих в 5.30 на другата сутрин, вече ги нямаше...
11 септември
И отново на път. Тръгнах още по тъмно. Обичам утрините! Прохладно, свежо, тихо... Пътеката води през гора, изпълнена с птичи песни. Пресичам ручей по брод от големи обли камъни. Аромат на евкалипт, бор, цветя и треви...
Този малък пилигрим забелязах още вчера. Той нощува в един кашон пред алберге-то. Бяха му изрязали прозорци, вратичка, имаше надпис. Но той скимтеше, искаше си стопанката. По пътя тя често го носеше на ръце, понеже се изморявал. „Ние сме бавни...” – усмихна се тя и ми посочи единия си крак, беше с протеза. Но в прекрасно настроение.
На шосето – надпис на английски: „Защо да вървим, щом можем да тичаме?” Така ме болят краката и гърбът! И отвръщам наум: „А щом можем да седнем?...” И веднага – към крайпътното барче, където си поръчвам уханен ментов чай... А също сменям забележителните си обувки със сините гумени чехли...
Аржуа – последното градче в моето пътуване преди края. Бързам да се настаня в алберге Santiago Apóstol, да се оправя и да тръгна да кръстосвам улиците. Неприятна новина. Чухме се с Лили от групата, която, оказва се, изпреварила всички, и тя ми каза, че от Аржуа до Сантяго е невъзможно да намериш място за спане. Тя изминала 36 км и била на ръба да седне на пътя и да заспи. Не, подобна перспектива не е за мен. В центъра има малък туристически информационен център. „Вашата приятелка е права – усмихва се момичето, - съветвам Ви да хванете автобус.” Жалко. Имам дни, имам сили да вървя, но ето че пак ще се подчиня на обстоятелствата...
Прочетох, че тук се прави вкусният галисийски кашкавал Quiexo – познава се по капковидната форма. Произвеждат го от краве мляко в околните ферми и се консумира съвсем пресен. Не можах да го опитам – „капката” е сигурно към килограм и не се реже...
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Росица Бърдарска
