КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ - VIII част
ТОВА Е ВЪЛНУВАЩ, ИСКРЕН, ШАРЕН, ЖИВ И ИСТИНСКИ РАЗКАЗ ЗА ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЪТИЩА, КОИТО СТАВАТ ЧАСТ ОТ НАС.
ЗА РОСИЦА БЪРДАРСКА ТОЙ БЕШЕ КАМИНО. И ПРЕМИНА ПРЕЗ СЪРЦЕТО И.
14 септември
Свободно из града. Обичам това „мотаене” – ежедневието ми е програмирано по минути и в такива редки моменти истински си почивам.
Много интересен Етнографски музей. В един от коридорите бе представен проект – детски рисунки, дори една оригинална „инсталация” с обувки; някой „колега” добре е поработил с децата...
Тази вечер сме цялата група в хотела, ангажиран още от България. Всеки е преживял Пътя по различен начин. Аз мисля, че при мен всичко се случи точно, както е трябвало...
15 септември
Летим за Мадрид. Хотелчето е в центъра. Време за разходка. За първи път ми липсва тръпката на екскурзианта. Още съм там – по междуселските пътища на Галисия. Но виж ти – близо до хотела излизам на площад „Света Ана”.
Да не забравяме кой ни изпрати по Камино! По-късно ще й подготвя специален фотоколаж. Защото на всичко отгоре на този площад е и Испанският театър, паметникът на Лорка...
Излизам на малка павирана уличка, в чиято настилка на определено разстояние са вградени бронзови букви – стихове или цитати от големите испански поети и писатели. Много интересна идея, интересно кога и по какъв повод са го направили...
Вечерта завършва на маса направо на тротоара, в пресечка близо до хотела. От другата страна на тротоара също има маси. „Нашият” човек, дребничък чевръст испанец, постоянно щъка и привиква хора от главната улица. В резултат масите му са почти пълни. А отсреща никой не сяда. Там на прага на два пъти се появява добре облечен господин, но само се оглежда и не подканя. И аз бих правила като теб, човече, и масите ми щяха да са празни, затова не въртя бизнес...
16 септември
Свободно време в Мадрид. Все още не се разделям с мидата на врата, но тук вече не е същото.
Решаваме да влезем в „Прадо”, наблизо е. За първи път изпитвам главоболие в Художествена галерия. Почти само испански художници. Много мрачни тонове, много наситени картини. Няма някакъв по-светъл пейзаж или натюрморт, да си починеш. Зала след зала, силни платна, силни сюжети... Отказвам се от последния етаж и сядам в барчето...
Групата решава да търси някакъв дворец, аз се отказвам – на метри е Кралската ботаническа градина, това е, от което имам нужда. Отново красота, зеленина, тишина... Моля едно момиче да ме снима – последната снимка, последната ми емоция от Камино. „Много красива емоция” – усмихва се тя.
Летището, самолетът, след три часа сме в България.
*****
Докато вървях по Камино, често се взирах по пътя и си казвах: стотици хиляди хора са минали оттук; може би в момента буквално стъпвам в следите от стъпките на Шърли Маклейн, Коелю, Иван Драгоев... Препрочитам написаното от тях – точни думи, толкова съзвучни със собствените ми мисли и преживявания. Коелю:
Заради моята гордост от познанието Ти ме накара да извървя Пътя, по който всеки може да мине, и да открия това, което всички разбират, ако обърнат малко повече внимание на живота. Накара ме да осъзная, че търсенето на щастието е лично и не е пример, който може да бъде даден другиму.
Извървях толкова километри, за да разбера нещата, които вече знам, които всички знаем, но които ни е трудно да приемем. Има ли нещо по-трудно за човека, Господи, от това да узнае, че може да притежава сила? Малцина са поели бремето на собствения си триумф. Повечето са се отказали от мечтите си, когато те са станали възможни. Отказали са се да водят Справедливата битка, защото не са знаели какво да правят със собственото си щастие.
Една българка, Миряна Савова, започва разказа за преживяванията си по Камино с думите, с които аз бих искала да завърша:
„Когато си на Камино е лесно. Имаш цел. Следваш Пътя. Въпросът е, какво следваш след Камино?” Този въпрос има само един правилен отговор: собствените си мечти.
А щом заговорихме за мечтите - отново Иван Драгоев:
Човек никога не престава да мечтае. Мечтите са храна за душата, както яденето дава храна на тялото. През живота си често виждаме своите мечти провалени, а желанията си - съсипани. Но дори и тогава трябва да продължим да мечтаем, иначе душата ни ще умре и Агапе (съвършената, всепоглъщаща любов – б. а.) няма да проникне в нея. /.../
Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. В героичните векове, във времето на странстващите рицари, е било лесно - имало е много земя за завладяване и много неща за вършене. В наши дни обаче светът доста се е променил и битката е пренесена от бойните полета вътре в нас самите.
Справедливата битка е онази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат в нас с цялата си сила - през младостта, - ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи усилия най-накрая научаваме как да се борим, но тогава вече не сме така храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедливата битка.
/.../ Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време. Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха уморени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедливата битка.
Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се изживее. Смятаме се за прекалено мъдри, справедливи и прави по отношение на малкото, искано от живота.
Третият признак за края на нашите мечти е спокойствието, мирът. Животът се превръща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тогава решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фантазии и постигаме своята професионална и лична реализация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че още иска разни неща от живота. Но в действителност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отказали да се борим за мечтите си, да поведем Справедливата битка.
Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя, имаме кратък период на спокойствие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битката - разочарованието и провала, - става единствен завет на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и започваме да желаем смъртта, която да ни освободи от нашата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед…
Боях се, че времето, преживяно по Камино, ще се отдалечава все повече и ще се превърне в спомен, към който ще се връщам с носталгия. Не е така. Пътят е все така жив в мен. Няма начална или крайна точка, няма връщане или пристигане. Няма извървян път. Камино продължава – и просто трябва да се върви. Понякога ти се пее, понякога ти се плаче. И точно тогава се появява някой, който ти казва само: „Буен Камино!” Накъде е поел, какво го кара да върви, колко е тежка раницата му? Никога няма да узнаеш. Не е ли достатъчно това, че не си сам, че си част от безкрайната върволица?
Лек път, приятелю!...
Испания – Варна, септември, 2010
Росица Бърдарска
