КОСТАДИН БОНЕВ: Територията на киното е едно безкрайно ловно поле
Българският кинорежисьор Костадин Бонев* е член в международното жури на МФФ „Любовта е лудост”-2014. Неговият документален филм „Вапцаров, пет разказа за един разстрел” ще бъде показан на варненската публика - 27 юни от 18.00 ч в рамките на фестивала (извънконкурсна програма).
- Журирането по време на варненския филмов фестивал е и приятна, и отговорна задача. Какво бе първото Ви усещане, след като разбрахте, че ще присъствате на фестивала в качеството на журиращ артист?
Зарадвах се, разбира се. Няколко дни ще бъда в забележителна компания. А приех, защото има хора, на които не отказвам нищо. Александър Грозев (артистичен директор на „Любовта е лудост”) е един от тях.
- Сред киногилдията има различни мнения за постигнатото през годините от МФФ „Любовта е лудост”. Фестивалът е със скромни параметри, ако го сравним с Кан, Венеция, Берлинале, фестивала в Москва и др., но той притежава свое обаяние, а варненската публика посещава с интерес прожекциите. Какъв образ създава в съзнанието Ви „Любовта е лудост”?
Хайде да не се мерим с Кан и Венеция. „Любовта е лудост” има своето заслужено място във филмовия живот в България, както и своите верни фенове. Той е освободен от безумната амбиция за победа на всяка цена.
- По време на фестивала ще бъде показан и вашият документален филм „Вапцаров, пет разказа за един разстрел”. Какво Ви подтикна да направите филм за Вапцаров? Бяхте отличен с филмови награди на официална родна церемония в началото на месец юни, но тя бе като диаграма за бесовете, които живеят в българския кинопейзаж. Натъкна ли се Вашият филм на бесове-отрицатели или той е друга възможна интерпретация на личността ВАПЦАРОВ?
Убеди ме да снимам Ивайла Александрова. Сценарият й е забележителен. От един миг нататък разбрах, че не мога да не направя този филм. Все по – трудно понасям клишетата, а при Вапцаров те са много. С тази особеност, че когато стане дума и за политика, клишетата се превръщат в уродливи идеологеми. Опитахме се да свалим поета от гранитния постамент, да махнем най–после от ръцете му огромната лопата и да изведем напред трагиката на последната година от живота му. За което много хора ни се разсърдиха.
- Кога ще гледаме последната Ви игрална филмова творба и как се роди тя? Какво е за Вас Созопол преди и след работата Ви върху този филм?
В момента приключва финалната фаза от работата по „Потъването на Созопол”. В България работата по един игрален проект обикновено продължава около пет години. Така беше и с този. Прочетох романа на Ина Вълчанова през 2008 г. Там е описан мъж, който би трябвало да бъде моя противоположност. Парадоксът е, че открих толкова много от себе си в него, че поисках да го видя от кръв и плът. Защото аз наистина смятам, че филмовите персонажи са живи – могат да се смеят, да плачат, да кървят. И се започна. А Созопол е нашата Аркадия. И няма нищо общо с днешния град.
- Какво се случва с българското кино днес, според Вас?
Българското кино има нужда от трезвост. Просто не е за вярване как толкова много талантливи хора се държат сякаш са заклети врагове на самите себе си. И друг път съм го казвал: територията на киното е едно безкрайно ловно поле. И всеки трябва да открие своята територия. Ако сте гледали „Animal Planet”, не може да не сте го забелязали. Крокодили, лъвове и антилопи живеят в абсолютна хармония. Тя е впечатляваща, макар и привидна. И трае, докато не се появят хиените. Организирани, те могат да победят всеки, изпречил се на пътя им.
*Костадин Бонев прави своя дебют в документалното кино през 1984 година. Носител е на много национални и международни награди. Носител на "Златен Ритон" за „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и "Европолис - Градът на Делтата", Наградата Official Best of Fest в Сиатъл, Grand Prix във Фрайщадт, Австрия и Кент, Англия, Наградата на публиката в Лондон за същия филм. Пет от филмите му са носители на наградата на Българската филмова критика. Четири пъти носител на наградата за най – добър режисьор на Годишните награди на Съюза на българските филмови дейци и Българската Филмова Академия – за документалните филми „Под облак”, „Търпението на камъка”, „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и за телевизионния "Военен кореспондент".
Елица Матеева
