Камерна сцена „Стоян Камбарев” се откри във варненския драматичен театър
Варна вече има нова театрална територия, посветена на големия режисьор Стоян Камбарев, който завеща на българското драматично изкуство своите емблематични варненски спектакли "Черна дупка" (1994) и "Майката. Васа Железнова 1910 (Клямзинският продавач)” (1995).
Камерната сцена „Стоян Камбарев” на Варненския драматичен театър и мемориалната стела с името на Стоян Камбарев бяха открити на 15 септември от 18.30 ч. от директора на Театрално-музикален продуцентски център Варна Даниела Димова, в присъствието на съпругата на Стоян Камбарев Деси Тенекиджиева и техния син Йосиф Камбарев, представители на фондация „Стоян Камбарев”, официални гости от Варна и страната, зрители.
Актрисата Милена Кънева се върна в спомените си към времето, когато Стоян Камбарев извежда варненските драматични актьори до нови творчески пространства, а търсенията му оставят трайни следи в развитието на трупата години след като обичаният режисьор преждевременно напуска този свят.
След церемонията бе представена премиерата на „Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, поставена от Стоян Радев Ге. К. специално за случая. Постановка и музикална среда Стоян Радев Ге. К., сценография и костюми Мира Каланова, фотография и плакат Симеон Лютаков, с участието на Гергана Плетньова, Владислав Виолинов, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Николай Божков и Теодора Михайлова.
Камерна сцена „Стоян Камбарев” се намира на последния етаж на Сцена Филиал, влизането е от служебния вход.
Стоян Камбарев за театъра
ТЕАТЪРЪТ
... е самотно занимание. В самотата откриваш пропуснати истини, емоции, светове, които си подминал.
... е старателно подреден хаос
... е спомен и живот ... никога смърт
СПЕКТАКЪЛЪТ
... приобщаването ти към самотните светове на други хора, изкушени от играта театър ... някъде там, в тази безумна, болезнена самота се ражда нещо. Нещо, което обичаш, което е нужно на други хора.
... отказ от театралната подреденост ... несъпоставими по важност неща спокойно могат да се случват едновременно.
... дребното и излишното непрекъснато трябва "да се мотаят в краката" на основното действие;
второстепенните персонажи просто не трябва да знаят кой е главният герой и какво изобщо е главното в спектакъла, а главният герой трябва да избягва да стои в центъра на сцената, и то на преден план.
... в разработването на отделните актьорски линии да се стига до явно излишни подробности: сякаш всяка линия е единствената и най-важната в спектакъла, а после да се смесват нецелесъобразно, невъзпитано, пречейки си една на друга вместо другарски да си сътрудничат в името на пълната и окончателна победа на скуката, т.е. на основната идея.
СЛУЧАЙНОСТТА
... структурообразуващият фактор, който ме изпълва с доверие. Този мил травестит, така често навличащ дрехите на закономерността.
... най-важният двигател за сценичното действие, за постъпките на отделни персонажи.
ИДЕАЛНИЯТ СПЕКТАКЪЛ
... пред нас е плътна стена и действието протича изцяло зад нея, като ние не чуваме и не виждаме почти нищо.
ГЛЕДНАТА ТОЧКА
... да е най-неподходящата, най-притеснителната. Това създава усещане за истинност. Не всичко се вижда, не всичко се чува, защото много неща се случват едновременно. Поставен в подобна ситуация, зрителят просто трябва да направи своя избор. Той е поставен в ситуация на свобода.
ПОСЛАНИЕТО
... избягвам категорично всякакъв вид послания.
... Никогане съм искал да отправям послания, защото театърът е живот, случващ се тук и сега. Затова е тленно изкуство ... В тленността на театъра има някакво очарование, той свършва със спомена, а споменът е част от човешкия живот. Театърът е спомен и живот, никога смърт.
ПУБЛИКАТА
... изключително разнородно същество от женски пол, което уважава мъжкото поведение.
...смятам, че спектакълът не се прави за публиката.
ПРОСТРАНСТВОТО
... изцяло поражда представлението, включително и текста.
ТЕКСТЪТ
... винаги съм мечтаел за пиеса, която окончателно да се създава в хода на репетициите.
РЕПЕТИЦИИТЕ
... Обичам репетициите. Те са единственото време, в което търся. Обичам това чувство на несигурност, на проверка, на любопитство, което ме обзема тук и сега. В такива моменти съм като хлапе, което иска да изпробва всички игри на света.
... репетицията. Обичам я и се плаша едновременно от нея. тя ме пленява, вълнува, изостря сетивата ми до крайност, прави ме щастлив. Репетицията - най-голямото преживяване в театъра.
АКТЬОРИТЕ
... децата са най-спонтанните същества на света. След това са актьорите.
... Играеш и си развълнуван зрител сам на себе си, като в сънищата. Театърът е блян, игра с начало и край. Обичам края на едно представление, защото поне при мен той винаги е начало на следващия ми опит да пътешествам из човешката природа.
