МТФ”ВАРНЕНСКО ЛЯТО”2012: „БУРЯТА”- по следите на изгубеното време
Спектакълът „Бурята”( Национален Театър „М.Сореску”- Крайова, Румъния), адаптация върху Уилям Шекспир, по своеобразен начин бе контрапункт на Международната конференция „Срещу какво се бунтува съвременният театър?”, проведена по време на 20-ия театрален фестивал.
В енергията и езика на „Бурята” присъстваше традицията на магическото, вълшебното, гротеската, които изисква този сюжет. Какво е „Бурята” без присъствието на страшното, уродливото, без играта с времето? И именно интерпретацията на режисьора Силвиу Пуркарете въведе тези прийоми като разшири техните параметри с авторското си тълкувание.
Миранда и Калибан като персонажи бяха обединени в едно същество, облечено в хартиена рокля. Ариел и неговата свита се отличаваха със своя код - клоунски нос. Стефано и Тринкуло бяха като двойници на Лорел и Харди. Просперо наподобяваше герой от картина на Брьогел. В тази еклектика имаше логика, съсредоточена върху неумолимия ход на умиращото време.
Сценографията на Драгош Бухаджиар ни представи пространството на спрялото време. Тук книгите са се превърнали в прашен пейзаж от интериора на призрачното минало. В константната умора персонажите са забавили своя емоционален ход и живот. Тяхното живеене в това омагьосано място е кадансово по форма.
„Бурата” е спектакъл, наситен с мелонхолия, „Бурята” е ренесансова „физика на тъгата”, заради отчетливото усещане, че времето ни се изплъзва, а ние дори и да сме магьосници, не можем да се противопоставим на времето. Тук бунтовете са безмислени.
По време на Международната конференция режисьорът Силвиу Пуркарете каза, че на сцената преживява определена драматургия през своя опит. Той общува чрез опита си и не търси осъвременяването на класическата драматургия. „Аз нямам правила!”- това е най-лаконичното личностно оценяване на работа върху класически текст и достатъчен повод да се отдадем на волята на режисьора.
И ето, в „Бурята” времето намира своя ZOOM. Режисьорът е като обектив, зумиращ умиращото време.То ту ни удря, ту ни се изплъзва. В тази умора все по-често човечеството се превръща в апатична, глупава и ленива лоена топка.
Елица Матеева
