МФКК „В ДВОРЕЦА” - 2014: късометражното кино в търсене на дискусионни дискурси
Ако се вгледате в клипа за 12-тото издание на Международния фестивал за късометражно кино „В ДВОРЕЦА”, то непременно ще забележите странни фигурки на смешни същества, които наподобяват със своята анатомия хомо луденс в съответна женска и мъжка версия. Така че няма нищо странно в това, че Гларус, Турска Русалка, Водна лилия, Крак, Комар, Космат храст и пр. приятели с пикантни имена те наблюдават с любопитство от маняшките рекламни материали на фестивала. Те са фантастични, весели и съответстват на фестивалния дух - тук всеки е свободен да разсъждава за живота без да пести от своята изразителност, талант или пък творчество.
Следобедните часове са отредени на конкурсно кино в т.нар. Каменна зала. Вътре е приятно и прохладно. Около 14.00 ч. са срещите с режисьори, участници във филмовите проекти. Те се водят от модератор, но атмосферата е непринудена и почти приятелска. Първата среща след началото на фестивала е посветена на Лили Кръстева и нейния игрален филм „Светът на Ани” – Германия. Сюжетът на филма й се основава на лична тема, която дълбоко вълнува младата режисьорка - домашното насилие. Но във филма се дебатира и около липсата на нормални отношения във възприемането на хората с различна сексуална ориентация, защото главната героиня Ани е изразител на подобна.
Лили Кръстева е родена през 1983 г. в София, напуска България и заминава за Германия, където изучава медии, а в университета в Майнц попада в катедра по театрално и филмово изкуство. От 2009 до 2011-та учи операторско майсторство в Техническия университет в Берлин. Снима късометражни филми като режисьор и през 2011 г.участва МФКК „В ДВОРЕЦА” с филма си „Истина”.
„Светът на Ани” първоначално е история, която драматургично е създадена за пълнометражното кино. Лили Кръстева се подготвя за нея близо 4 години. След като спестява пари и намира заем, тя успява да заснеме късометражен филм. До този момент режисьорката не е кандидатствала по проект или към държавен фонд, финансиращ дебютанти, но Лили смята, че силата й е в независимото кино, защото за нея киното не е индустрия, а сърдечно хоби.
„Изборът ми да замина за Германия е личен, аз самата се идентефицирам с проблема на Ани, защото ми бе ясно, че моите родители няма да ме разберат, ако им доверя как се чувствам, каква е моята емоционална принадлежност. Бях в училище с изучаване на немски език и оттам научих за образователните възможности да продължа в Германия. Кандидатствах и ме приеха. Учих първо изкуство, после медии. После една приятелка ми предложи да отида в Майнц, където се преподава кино и театър. Започнах с театър, с филми. Първите работи заснех в университета. По-късно се озовах в Берлин. Кандидатствах в операторско изкуство. В Берлин осъзнах, че ми харесва да пиша сценарии, да режисирам и постепенно продължих с операторското майсторство. За разлика от първото ми филмче, този филм е с бюджет около 6 хиляди евро. Купихме лента, наехме техника. Дебютният ми филм бе на стойност 300 евро, от университета ни дадоха лента, после купихме втора - филмът бе черно-бял. „Светът на Ани” кандидатства за няколко фестивала и очаквам отговор за евентуалната му покана. Темата е специфична и предпочитам да участвам с филма на т.нар. гей фестивали.
Режисурата не ми е средство за правене на пари. Аз живея, като отдавам под наем техническа апаратура - осветителна, помагам при правенето на осветление, работя с прожектори. С това си вадя парите. Не искам да живея от режисура, защото в голямото кино все ще се намери някой, който ще контролира работата ми, предпочитам тя да остане като странично любимо занимание. Все още не виждам бъдещето си в България, а и съм прекъснала връзките си със семейството си поради моя личен избор, но се надявам, че нещата ще могат да се развият и в друга посока. Защото всеки човек има право да живее както иска и има право да обича когото си иска.
Аз обичам България като страна, но не харесвам политиците й. Обичам морето, не искам да елиминирам възможността някога да се завърна тук, но хората трябва да разширят хоризонтите на мисленето си. Харесва ми киното на Кубрик, Алмодовар, както и на една американска режисьорка: Никол Колман. Тя прави страхотни филми, свързани с темата, която ме вълнува. В Германия има много салони, отворени за арт кино, отворени за независими режисьори. Вярвам, че всичко може да се преживее, дори и насилието. Това, което ми се е случило в личен план, отдавна съм го преодоляла. Човек трябва да се надява, че нещата ще се променят, че хората ще бъдат по-открити в отношенията помежду си. Надявам се, че в България различните, хората с хомосексуална ориентация ще имат възможност да се чувстват спокойно.”
Игралната тема на Лили Кръстева сякаш намери продължение и във втория фестивален ден с документалната творба на режисьорката Деси Томбушева „Солджър”. Документалният разказ се съсредоточва върху изповедта на дама, която участва в различни доброволчески кампании и главно е концентрирала усилията си върху борба с хомофобията в България. Прякорът Солджъра е логичен резултат от детската мечта на героинята да стане войник в Американската или Френската армия. А корените на нейното увлечение идват от голямата й привързаност към дядо й, професионално свързан с армията. Деси Солджъра след като публично признава пред телевизионна камера в национален ефир сексуалната си ориентация предизвиква различни реакции. И все пак за разлика от първия казус, в който един млад човек напуска България, в този случай, филмовият персонаж остава в родината си, независимо от три неприятни казуса, завършили с насилие, саморазправа и физически побой.
„Солджъра” ни въвежда в света на силен и същевременно твърде чувствителен в сетивата си млад човек, който иска да превъзмогне обичайното обществено мнение - хората все още посрещат с недоверие, с презрение, а понякога и с голяма доза морален упрек наличието на хомосексуална общност в България. И все пак, независимо дали одобряваме или не това, всеки има право да бъде себе си и да направи своя екзистенциален избор.
Елица Матеева
