Майя Динева, писател: Трябва да си върнем Вярата, с нея идва и Надеждата, а Любовта е тяхна сестра
Майя Динева е актриса по образование, завършила е Театралната академия при проф. Желчо Мандаджиев, през годините работи на сцените на видинския, благоевградския, разградския и Ботевския пътуващ театър. От 1988 г. е редактор - драматург в редакция „Радиотеатър” при БНР, програма „Христо Ботев”. Сценарист в документалните поредици на БНТ „Човешка комедия” и „Път към Голготата”. Автор на радиопиеси, през 2006 г. излиза първият й роман „Часът на вещицата”, а през 2007 г. - романът „Пътища”. В началото на лятото бе премиерата на последната й книга „ Отместени времена”. С Майя ни срещна една случайност, запознахме се в редакция „Радиотеатър” след записа на първия ми опит в жанра „радиопиеса”, а по-късно прочетох двата й последни романа, които предизвикаха емоция, въпроси, тъга, защото те отразяват като скенер действителността ни - сурова, бедна на любов, нуждаеща се от човешка топлина и сърце.
- Ако приемем, че писателят е артист, който играе с думите, нека поиграем със заглавията на последните Ви книги - какви са пътищата на отместените времена, в които е ситуиран българинът днес?
За мен отместените времена, в които живяхме, развиха в поколенията една социална шизофрения. Ние имахме реалния живот на затворени като паяци в буркан хора. И мечтата ни да живеем като бели хора, както се изразявахме, като европейци, да можем да пътуваме, да имаме пари. Защото имахме колкото да отидем на море и да си купим грозна панелка и кола с унизителни лишения. Е, не познавахме света и затова мечтаехме за Източна Германия и евентуално Франция, например, ама с много връзки и за малко. Та, тези смачкани и омерзени люде, които останахме, се опитахме да се включим в промените. Като забравихме, че първата и най-важна промяна е вътре в нас, в нашата нагласа да мислим свободно. Тя ни бе отнета, всичко ни се предъвкваше и поднасяше като последна инстанция. Така че пътищата бяха два - да се променим или да не го направим. За жалост, как може да се промени човек, ако не е разбрал, че трябва да го направи. Не знам за българина изобщо, но днес виждам една чалгясала ченгесарница, значи мошениците и простаците като по-жилави, са победили. Е, пак ли трябва да отместваме времената, за да открием верния път?
- Кога отправяме взор към молитвата и Бог, когато сме безсилни да се съпротивляваме на света или когато сме се отказали от егото си?
Ние се раждаме с Бога в сърцата и душите си. Безсилният човек, всъщност, има само своето его. Той не би се обърнал към Бога, защото вярата е свобода и любов. Но възроденият човек, човекът, обикнал себе си, както и своите ближни, той търси в молитвата допълнителна сила. Ние сме неуки в живота и неофити във вярата си, дори не я познаваме. Вярата е нещо дълбоко човешко, съкровено, из дълбините на душата си молим Бога. А често в дълбините не е останала нито вяра, нито любов, само едно безсилно и зло его. Винаги трябва да молим Бога, когато сме щастливи и когато сме скръбни, когато отваряме очите си сутрин и когато ги затваряме вечер. Да благодарим за радостта, да търсим помощ в скърбта. Не е нужно да се откажеш от егото си, за да си вярващ. Нужно е да обичаш, да прощаваш и да се радваш. Толкова е просто, но дали е изпълнимо?
- Романите Ви носят потенциал за кино-проекти...имате ли покани за работа със съвременни кинорежисьори? Интересуват ли се нашите режисьори от творбите Ви? Те са подходящи и за сцена...
Мисля, че повечето режисьори в България дори не подозират за съществуването ми. Или ако ме знаят и са прочели нещо, то е минало покрай тях. Те са взрени в собствените си проекти, търсят ефектното, общодостъпното и не ги виня. Пък и аз май не ги познавам, те си имат антуражи, не съм попадала в никаква такава групировка. Голяма радост ми донесе мнението на големия режисьор - професор Иван Добчев, за „Отместени времена“. Той страшно хареса романа, дори обяви първата част за гениална. Имам и пиеси, не са видели досега сцена. А кинорежисьорите...не знам. Имах много горчив опит от написване на сценарий по романа „Пътища“ преди време, не ми се спомня, няма да повторя. Ако Бог е решил...за сега предпочитам да пиша, вместо да хабя време, сили и нерви с проекти за киното.
Идвате от света на театъра - как се случи срещата с радиото? Тя от любовен вид ли е?
Май започна случайно, макар че във всичко има Божи промисъл. Малкият ми син чу по телевизията за конкурс в Радиотеатъра. Бях вече безработна актриса, напуснах Софийския пътуващ театър, трябваше да гледам децата си. Пък в столицата по това време се уреждаха актриси по съвсем друг критерий, не се търсеше талант на сцената, съвсем други неща трябваха...Бях отчаяна и огорчена, явих се на конкурса в радиото, спечелих го и...Първият ми ден беше като магия, обикнах си работата, обичам я до днес. Макар че всеки директор в БНР обявява в началото на мандата си Радиотеатърът за ненужен и скъп продукт. После нещата се променят, разбират, че радиото не е само музика и новини, а и култура. Радиотеатърът не е ненужен, годините показаха, че е необходим на хората, на слушателите.
- Обикновено писането е следствие от острата нужда за споделяне с другия, със себе си... Кой бе първият Ви импулс към писането?
Пиша от дете, в началото исках да разказвам приказки. После..години наред пишех дневник, стихове, постепенно преминах към есета и разкази. Но ги криех, не споделях с никого, следвах българска филология, после ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), пишех само за себе си. Това беше първият и последният импулс. Едва в новото хилядолетие и новия век реших, че мога да споделям с другите. Нашето време беше преходно, ужасно, мъчително, децата ни трябва да научат за него, да научат за някои изводи, които сме направили ние. Тяхна воля дали ще ни следват. И дали ще ни повярват.
- Във филма на Педро Алмодовар "Лошо възпитание" един режисьор пише сценариите си като търси вдъхновение сред криминалната хроника. Криминалното, документалното присъства като част от пластовете на произведенията Ви. Вие използвате документа и го психологизирате в един изказ от Бергманов тип (Бергман от последното му творческо десетилетие). Как съумявате да изплетете паралелностите от духовни светове, препускащи през различни хоронологии?
Престъплението е краен момент в нечия съдба, смъртта е бъдещето на всеки от нас. Тя е врата към другия свят, от нас зависи къде ще отидат душите ни. За това е важно как ще живеем тук, в този живот. В изкривеното пространство на Айнщайн ние съществуваме някъде едновременно със своето аз днес. Ние сме деца, млади, старци, нашето съзнание е отворено за невидимия свят. Много лесно той може да нахлуе, да пуснем демоните на унищожението или ангелите на сътворението. За Бога ние всички сме живи, в тишината на утрото често усещам това.
-По какъв начин театърът, познанията Ви за тази материя се вплитат в писането, в измислянето на различни истории?
Театърът ми даде свободата на духа в едно бездуховно време! Родителите ми бяха актьори, съпругът ми е актьор, театърът е моят живот! Той ми дава диалога и краткостта на изказа, защото на сцената всичко е действие. Всичко се изразява чрез глаголи. Но живият живот ми предлага историите си, няма по-интересен творец от живия живот. Въпросът е не да го живееш отстрани, а да се вглеждаш в него.
- Ако "Пътища" е книга за надеждата, защото надеждата е в Бог, то "Отместени времена" е книга за сливането на една цикличност -отместена от духовността и материализирана в съвременния ни отказ от надеждата,(така ги чувствам), то каква би била следващата Ви книга? Защо обществото ни е "зациклило" в битието си?
Много интересен въпрос, защото наистина си доловила идеите в двете книги. А още по - интересен е фактът, че в момента пиша роман за една жена, зациклила в битието си. Сюжетът отново е дву- и три-пластов. Но преди това ще събера разказите, есетата и новелите си в една книга. Доста работа е и изисква много съсредоточаване.
- Според Вас имаме ли гражданско общество ?
Не. Имаше наченки на такова, приспаха по-будните, отстраниха по- големите индивидуалисти, комунистите са си тука, комунизмът е пуснал корени дълбоко, безхаберието и безотговорността са сладки, гражданското общество изисква хора отговорни, ние не сме такива.
- Какво би трябвало да ни прави будни? Какъв е пътят към пробуждането и наместването на времената, за да се постигне спокойствие, баланс и хармония?
Най – напред трябва да си върнем Вярата, с нея идва и Надеждата, а Любовта е тяхна сестра. Макар че лицето на Балканите е дълбоко спящият Крали Марко. Времената изискват разместване, преди да ги наместим. Ние сме си все още в блатото. Топличко, грозничко, но уютничко...за жабите и други твари.
- Как минава един ден в писане – със стриктна творческа дисциплина или спонтанно?
Изисква дисциплина. Но аз съм мързелив Овен и по - скоро писането е удоволствие, а после дисциплина. Обичам да ставам в тъмното и тихо утро и тогава пиша. Остана ми от времето, когато децата ми бяха малки, гостите си отиваха в малките часове, домът утихваше, аз измивах чиниите и чашите, и сядах да пиша. Тайно, но ми носеше необичайна радост. Животът ми добиваше смисъл.
- Какво според Вас изпуснахме за тези 20 години преход?
Демокрацията. Така и не разбрахме що е то демокрация! Все си търсим бащица да ни спасява от лошите, от врага. А врагът е вътре в нас.
- Ако имахте възможност да работите за разгръщането на културна реформа, то коя щеще да бъде първата Ви стъпка в тази посока?
Щях да събера представители от всички видове изкуства и да ги попитам какво е нужно за процъфтяването им. И да привикам представителите на едрия бизнес, за да им покажа как покровителството на културата ще отвори вратите за тях към света. Нещо такова...Но хората на изкуството сами трябва да сътворяват промените, а не политиците да им го налагат с укази.
- Забравили ли сме да "слушаме" и "чуваме" гласовете на другия, на различния? Ако е така, защо?
Аз съм от поколението, когато инакомислещите си шепнехме по кухничките. Днес другите дори да крещят, си запушваме ушите и отминаваме. Не им обръщаме внимание. Безверието и бездуховността си казаха думата. Нашето поколение, това преди него и това след него сме инфантилни, безотговорни и егоистични. Така ни учеха, така научихме децата си. Дадохме път на воинстващата простащина. Сега берем плодовете й.
Интервю на Елица Матеева
