Подводницата на Томас Винтерберг е на път да потъне
„SUBMARINO” е последната лента на един от авторите на Манифеста на „ДОГМА”- датското кино чудо от средата на 90-те, сред редиците на което израстна демонът на Ларс Фон Триер. Ларс Фон Триер направи страхотни ленти, като през годините се позоваваше на принципите на „Догма”, за да намери своя специфичен облик и да създаде съкрушителните си шедьоври : „Порейки вълните”, „Танцьорка в мрака”, „Мандарлей”, „ Антихрист” и пр.
Неговият партньор във формулирането на догматичното, неореалистично заснимане е датчанинът Томас Винтерберг, който създаде като режисьор през 1998 г първия ДОГМА филм „ Тържество”. През годините Винтербрег пътува, снима американски звезди, стъкмява две американски ленти „Всичко за любовта”, „Скъпа Уенди”, става любим клип мейкър на “Металика” с видеото към композицията „Тhe day that never comes” и се завръща в родната Дания, за да измисли история за социалната подводница-живот... с изклюително нисък бюджет, в реални условия на ръба на бита и да артикулира по актуален начин социалната драма като жанр, който винаги може да те вцепени, стига разказът да е добър.
„SUBMARINO” през февруари тази година бе сред фаворите на Берлинале, имаше номинация за “Златна мечка”, превзе всички датски кино награди и е в очакване на нови фестивални територии. Фабулата на филма би те подтиснала, ако героите и начинът на заснимане не излъчваха човещина и порив за живот.
В началото ставаме свидетели на детски спомен, в който двама братя-малчугани, въпреки детството, са се превърнали в мъже, защото какво ти остава, ако майка ти е алкохолик: или да бъдеш мъж или бледо подобие на родителя си? Детството им е заключено в един кошмар и след две десетилетия кошмарът броди в живота на всеки от тях. Загубили връзката помежду си, внезапно смъртта на майката ги събира. Всеки от тях страда по свой начин: по-големият - сред своята инсомния, а по-малкият - сред иглата и хероина. Но и двамата притежават нещо, което ги отличава от нормалния свят - те имат чувства и се опитват да се преборят с ампутираната по отношение на чувствата среда.
В средата на филма линеарното разказване се пресича с ретроспективно завъртване на фабулата и така историята осигурява съкрушително въздействие. Финалната права: братята се срещат в затвора....единият от тях загубва ръката си, другият - живота си...но остава едно дете, за което по-големият решава да се грижи по начин, който никога няма да бъде така автентичен, както спомените от детството.
Така детската подвоница на спомените потъва завинаги в тихите, студени води на стъкленото датско небе.
А сега нека си припомним манифеста на „ДОГМА” с препопъката – не се депресирайте, киното е фикция, животът – акция на тялото и ума!!!
1. Филмът се снима на снимачната площадка. Не се носи декор и реквизит – ако сюжетът изисква някакъв предмет, площадката се премества там, където се намира предметът.
2. Звукът не трябва да бъде записван отделно от образа. Не трябва да се използа музика, освен ако тя не звучи на мястото на снимките.
3. Камерата трябва да е преносима, в ръцете на оператора. Всяко движение или неподвижност, постижимо с ръка, е позволено – не е нужно филмът да се снима там, където е камерата, напротив, снимките трябва да се правят там, където се развива действието.
4. Лентата трябва да е цветна, специално осветление е недопустимо. Ако няма достатъчно светлина, сцената се реже или се снима с единична лампа, закрепена на камерата.
5. Оптичните ефекти и филтри са забранени.
6. Във филма не трябва да има изкуствени сцени (убийства, оръжия и пр.).
7. Забранен е разказът за други места и времена – единственото място, в което се развива действието на един филм, е тук и сега.
8. Не се приемат жанрови филми.
9. Форматът на лентата трябва да бъде 35 мм.
10. Режисьорът не фигурира в надписите.
„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2010 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)
