Потъване на∕в Светлината
ПО НИШКАТА НА ЖИВОТА
Споделени размисли на Ангел Дюлгеров за стихосбирката на Сашо Серафимов „Потъване на светлината”, Изд. къща Жанет 45. С., 2009.
Кой днес чете кратките посвещения по книгите на поетите, записани кротко някъде там, на следзаглавната обратна страница? Сантиментални, грандомански, подмазвачески, искрени – те безочливо заемат цяла страница, сякаш продължават да ни напомнят, че на бялото поле под тях има още нещо неизречено, неословесено, но важно за цялата книга по-нататък. Дори простото литературно упражнение като сравнението между посвещението в последната книга на Сашо Серафимов и нейното заглавие би отпратило читателя в многопосочни размишления за ония сложни явености по творческия път на Поета, които трябва да разгадаем, преди да прочетем стиховете му.
Наглед светлината на ближната любов, носеща смисъла на единно хармонично цяло, почти изцяло бива погълната от предчувствието за потъване на смисъла (светлината). Прагматичният читател веднага би открил в това явно противопоставяне идеята за спасителния топос на дома-охранител на любовта и задружността срещу настъпващата дрезгавина на живота. И така би могло да бъде, ако не забравяме постоянно, че пътят на поета е не навън, а навътре, към една друга светлина, неизмерима нито със слънчевото светило, нито с луксовете на хилядите крушки из богаташките мутренски домове. С последното бихме позагладили противоречието между посвещение и заглавие в книгата на Сашо Серафимов, още повече, че в началния “Вместо предговор” поетът логично предлага на вниманието на читателя една съвременна мъдрост: само приказните герои днес биха ни избавили от дебеловратите министри, от царете, от гърмежите на падащите строежи, изобщо – от “глупостта на управляващите по села и градове”.
Поетите имат незавидната съдба във всяко време да бъдат определяни като безбожници – ще се обявят я срещу царя-господар, я срещу църквата-спасителка, ще прогонят колективната любов в името на някакви неясни за народа метафизични светове, несъвместими с всякакви любови към вяра, държава и история. Човекознание е другото име на светлината в книгата на Сашо Серафимов – в подстъпите към крайната идея за безсилието на думите, словото на Поета мъчително разжарва мислите-въглени за непроменимостта на злото и хилядолетната болка на земята ни. А колкото до разпъването между героите от читанките и хленчещите хиени на днешните ни революции, то ние си го знаем още от младостта, когато всички стени бяха обкичени с портрети. Мъртвите никога няма да заговорят за нашия свят – мълчанието и немеещата пустота са нашите измислици на спасението, докато в очакване на стотинки и на милостиня несръчно подритваме оръжията на младостта си. Но има и по-тежко – когато творци като Сашо Серафимов носят в себе съзнанието за поетически дълг:
Изтървам по някоя дума да оправдая живота,
после се кръстя –
аз, безбожникът,
захвърлен на случая и на мъртвите.
(“Кратко оправдание”)
Наистина трябва безжалостно да осветиш духа си, за да можеш да водиш всичките тези войни – с политиката на правителството, с хляба, с нищетата и безбройните ядове. Докога – хлябът ли е най-важен, а всичките други неща...? Ако по асфалтовите пътища челно и явно се избиваме, по пътеките на съвестта чертаем оврази, поставяме клопки, мечтаейки щастие. Един дълъг живот, много по-дълъг от смъртта, със спомен за гълъби и пълни шепи с надежда. “Няма да се сбогувам като тръгна./ Няма да помахам с ръка.” – така тихо човекът на Сашо Серафимов ще напусне отдавна плячкосаната крепост на настървените кучета, оглозгали и последното маслинено клонче на разбирателството. Дотогава белият лист все още “ще ухае на усмивка, вместо на лудост” и ще копнее за мига, когато поетът ще завие в него “хляб, сирене и грозде за Гладните”.
Разграждайки чудовищните превращения на измамните ни очаквания, Поетът смело сваля “маските си на светец, на лицемер, на чудотворец”, за да просияе светлината на истината, по-скъпа от пашкулите на самозабравилия се свят:
Откъснах клонче от живота
и видях как се лее светлината му,
сякаш е родена вчера,
а са минали милиарди години.
(“Малък обяд на земята”)
Така, по “нишката на живота” на белия лист като есенни лястовици спокойно ще се подредят война до война, слава до пари и поклони, доброто до “злото световно”. Водосточният дъжд ще преслушва неспокойно изтичащото време, обезпокояван понякога от красивия дъх на цветята. Измислихме доброто, спокойната любов, топлото слънце, захождащо “спокойно от изток на запад”. С нас някой ден може и Господ на нахрани други планетарни поколения.
Не е лесно на модерен поет като Сашо Серафимов да потисне глада у себе си по онази светлина, която ще разсее легендите и ще му върне откраднатото синьо небе. Не й върви днес на поезията:
... все нещо излиза отвън, излива се,
я някоя ругатня,
я някоя приспивна песен
ая се търкулне някоя преклонена главица
и сабята се прибере в ножницата.
(“Нова форма”)
Реките на словото с всеки изминал ден потъмняват и любовта някак дъждовно се изтича по улеите на сивите дни. “Свободата хлопа като скитник по вратите”, нападната от съмнения и лоши предчувствия. Светкавиците само разраняват ретината на очите и така не могат да разпалят огъня на вътрешната светлина. Една надразумна ситуация, в която блеснала, душата само за миг надзърва към звездите, спомнила си божествената сила. Този свят не е, както гласи първият канон на художеството, средата на човешките неща. Напротив, човешките неща са част от него. Той е просто свят сам за себе си, герой, който всеки път, прекосявайки стелещата се неразчленимост на живота, усеща ужасяващата репетиция на все същото. Вещаят ли изкусителни гласове на творбите края на литературното време, или само радикализират дебата за нея – мечтаещи по улиците, скучаещи в кафенетата, удивено оглеждайки се по тротоарите, събирайки огризки от контейнерите...
В новата митология на своята самодостатъчност, подобно на преминаващия край острова на сирените Одисей, Сашо Серафимов тъжно преоткрива следите на разхвърляното време и невъзможната невинна слятост с първоначалата на историята (“Българско време”). Търсейки „тайното чудо" на различието и смисъла, разпънат между сетивното и свръхсетивното, между културата и природата, между реалното и идеалното, на поета все пак му е останало единственото - семето да поникне в думите на полуделите гладни и да посини белотата на празния лист (“Белият лист”). А отвън като знамена все така ще се развяват “разните му там съвест, морал, истини и други вкаменелости, които не стават за ядене”. Край тях, “разпокъсано и опушено като пеперуда”, с размазани криле ще подскача едно случайно стихотворение, отдавна осъдено на доживотен затвор.
Сред кладите на духовния ни еретизъм Сашо Серафимов пародира самата симптоматика на ужаса от удвояването на истините, от повторителността и безкрайното възпроизвеждане на все същото време и събитие. Безсмислен подарък се е оказало откритието за въртенето на земята и вярата, че бъдещето само ще дойде при човека. Неразгадаемо чудо е съвършенството на природата, щом всеки ценител на красотата в миг може да откъсне съвършеното й цвете. В разнебитения свят на непотребност и омрази поетът е „отцепник", осъден чрез свръхчовешки усилия да допълва някакъв невидим ред, нарушавайки този, по-ниския, видимия; да сътворява и разорява светове под благосклонно божественото “пътя, истината и живота”. Мисълта, пред която стоим в свещено недоумение (Гоя), е единствената реалност в този водовъртеж от видения и призраци, който се нарича реален живот.
“Във века, в който мечтите стават за ядене” оголеният нерв, който лови нелогични свръзки и логики, гарнира с чудовищни иронии и поетични гегове самия смисъл на живеене. Човекът в тази поезия играе действителността отвътре заедно със себе си. Той не е сатирик (липсва твърдата конструкция: идеално спрямо пошло), не е и хохотещ страдалец. Поезията на Сашо Серафимов не издевателства ехидно пред несъвършенствата на света, не раздава евтини индулгенции за страдалничество. Тя гради любов-светлина мимо умно преминаващите парадни речи и тържества на обявяващите се нови войни. По лъкатушещия път на несъстоялите се вричания, словото на поета бавно съзижда камък по камък край брега на реката дома, който трябва да запази тази светлина, да огрява света. Защото “трябва ни хляб и вода, за да излезем от пясъците”, извор, откъдето да пием надежда, и воля, за да отворим вратата на светлината. И слово, което да влезе в душите на хората и да обикаля “ от вика на новороденото до последната въздишка на старика”.
Невероятната свобода, с която Сашо Серафимов подхожда към света, успява да съхрани най-често само една едва доловима нишка, която свързва поредица от диалози, от насечени фрази, доловени в глъчката откъслечни гласове... И така създава усещането за абсурдност. Колко е лесно да се скрием зад видимите беззакония, зад похитеното време на европейско гражданство? И след това цял живот да търсим историята си! Преди да се арестували съвестта ни, не е ли време да погледнем към небето, за да прочетем съдбата си – усмихваща се, готова всеки момент да падне на земята? Развъдихме се едни такива с принос – я към забравените вкаменелости на съвестта, морала и истината, я към хелиоцентричната система на Коперник. И станахме неусетно специалисти по уюта на голямата мизерия! (“Принос към хелиоцентричната система на Коперник”) Остана ли нещо, в което да вярваме – след толкова ненужни убийства и още толкова наивни спасителства?
Част от самото съзидание, поетическият поглед на твореца все по-често успява да преодолее първия план на пейзажа, за да види в дъното как неусетно перспективата чезне и светът се превръща в някакъв сбутан кучкарник за улични псета. Сашо Серафимов е един от последните и най-верни рицари на поезията във всичките й форми – от блестящите късчета изящна словесност до чистите гласове на миналото. Поезията му гали сенките, разгъва диплите на наследства и споменни образи, пробужда времето. Да проникнеш в светлината на неговите творби, означава мисълта ти да се изпълни със стотиците парещи въпроси за нашата нелепа и тревожна национална съдба. Всяко стихотворение от “Потъване в светлината” притежава независимостта на отделна история, на отделен разказ. Като отломка от пъзел, в която изображението се вижда, дори когато е извадена от общата картина. Макар и поезията му да носи усещането за „изхвърлеността от институционализираните и институционални езици”, все пак нея се процеждат най-насъщните ни съвременни болки – накъде да поемем, стъпили на прага на нищото, защо забравихме словото, затворено между дебелите корици на “свещената книга”?
В “Потъване на светлината” Сашо Серафимов разказва не просто някакви житейски истории, той разказва историите на появяването на формата, на видимото, на светлината. Макар и авторът отново да изненадва със своята елегантна невъздържаност, хронотопът на битийстването в книгата е познат до болка. Смирението отдавна е престанало да бъде спасителният пристан за поета. Крайното опиянение на стиха динамично изминава пътя между реалност и въображение и емоционално ангажирано одухотворява живота - въпреки всичко, въпреки всеки. Грижите на деня, пропадналите мечти от миналото, надробяването на цялото са само подстъпи към един невероятно напрегнат и прецизен диалог между комплексите на безкрилото настояще и душата, “пълна с викове”. Придобило концептуална и „експлозивна” енергия, словото отказва да използва някакви концепти като патерица, а произвежда рефлексивно поле в собствения си текст, пародирайки абсурдните ситуации на днешното ни живеене:
постоянно трябва да мечтаеш, за да не мразиш
реалността,
постоянно трябва да вярвяш, за да преглъщаш
лъжата.
(“Не ми достига”)
Стиховете на Сашо Серафимов се сбогуват не само с колективните образи на обществото, но и с митовете на битието. Изтъкано от невероятния баланс на минало и настояще, тъмнина и светлина, борба и житейско безветрие, сътвореното от поета се чете с неподозирана до сега духовна жажда, оживява улиците с причудливи поетически образи, разказва истории, неразказвани досега... По пътя към „самото нещо”, към “самия живот” на светлината в себе си, неистово жадуваща да разбие конвенциите на мигновените емоции, кратките влюбвания, случайно стрелнатите се надежди:
Кой да поддържа огънчето...
Вее страх.
Чупи се нещо.
Чувам го в душата си.
(“Гердан”)
Сигурно е, че “Потъване на светлината” на Сашо Серафимов няма да спаси нито българската литература, нито света. Одухотворена до болка, до нажежаване, неговата художествена вселена все още дълго време ще удържа на ръба на отчаянието крехката надежда Поетът да се върне “като натрупване на спомени,/ които да покрият голотата” и да сподели възможното завръщане на светлината:
Да можех да съм книгата, която всеки иска да чете,
започваща с море, завършваща с безкрайност,
да съм градината на всички срещи –
с пейка и с цветя, с пътеки тайни
през тихичко минаващите редове.
(“По-важните неща”, III)
Макар и да се е оттеглил от общите обществени полета в ежедневното, в самотата на мигновената емоция, в разпокъсаното усещане, поетът в тази книга все още съхранява идеята за наличността на светлината. В радостта от подарените от живота неща случванията в ежедневието са по далчевски одухотворени, превърнати в продължение на душата, на бликналото чувство. В словото на Сашо Серафимов “потъването на светлината” е само градиво към идеята, че човек може да живее свободно и в най-мрачната страна, и обратно - несвободно в най-свободната. Затова тръгва безстрашно, за да се убеди в най-безнадеждното нещо - изборът на светлината е въпрос на личен душевен и морален избор и единствено словото може да прогони нарцистичните отражения и отгласи на самостта ни, към онзи жадуван миг, когато щурците отново ще засвирят “с цигулките си забравената мелодия на любовта”.
Ангел Дюлгеров
