Препънатият Ренесанс на българското кино се превръща в Прованс
Около 30-тина участника на теоретичната кръгла маса „Българското кино-препънат Ренесанс” умуваха и щурмуваха с аналитична мисъл проблемите на българското кино по време на МФФ „Любовта е лудост”. Сред най-провокативните изказвания бяха специално подготвените експозета на критиците проф.Божидар Манов, проф. Вера Найденова, Людмила Дяковска и Геновева Димитрова. Последната е моя любима кинокоментаторка, която с остро перо пише за киното по света и у нас във вестник „Култура”.
Какво се случи с киното на прехода? През последните 20 години изживяхме и добри и лоши моменти в най-новата кино история. Добрите - последните 3 години бяха важни за настъпващото ново поколение автори. Лентите „Дзифт”, „Източни пиеси”, „ Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” бяха повод да се заговори с истински интерес за България, нещо, което не може да постигне, уви, нито един съвременен политик. Политиката, обаче, създава закони, за да се нарушават. Според „уникалния” закон за киното годишно би трябвало да се произвеждат 7 игрални, 14 документални филма и около 160 минути анимация. Каква е ситуацията днес? Законът перманентно се нарушава, защото квотите не могат да се изплънят при намаляване на бюджета за култура. Когато държавата намалява средствата си за култура, тя работи срещу своята идентичност и създава безкултурие.
Всяка новост, която се случва в родното кино е предпоследна, така че няма да се учудя, ако до края на 2010 отново се намали бюджета за култура. Родната критика сподели опасността от създаването на лош вкус сред публиката, когато в киното навлизат формите на реалити шоуто и неговите зли демони, както каза проф. Вера Найденова: „Лошият вкус е паракултура”. И тъкмо започнаха да се произвеждат комуникативни български ленти в различни жанрове като „Писмо до Америка”, „Разследване”, „Лейди Зи”, „Зад кадър”, „Стъпки в снега”, българското кино го грози опасността след няколко години да изчезне. Пари за кино няма, но за Лувър има!
През последните години родните автори най-после постигнаха ефективно „говорене” с публиката, киното ни намери темите - близки на делничните парадокси, но всъщност, както казва главният герой от „Източни пиеси”: „Май съм забравил душата си в хладилника...” Така и културата ни скоро ще бъде на „една ръка разстояние” - между шопската салата и гроздовата ракия. Какво пък - и Провансът е идилия.
Елица Матеева
