РОСЕН ДОНЕВ ∕ А Life in Jazz
Когато познаваш един човек от 40 години, няма никакво значение дали го харесваш или не. Думата е една - фамилия. Нашият случай не е изключение. Първо бях зарибен от мъгляво–френетичния скеч на една бъдеща-бивша поетеса и чак след година свързах звука с картината. Открих човек, който си беше вменил да свърши всичката работа на света. Както днес, така и утре можете да го видите по варненските улици, забързан на път към някаква неотложна задача, и разбира се, натоварен като костенурка-нинджа с тежко фотографско оборудване.
Краят на 70-те. Варна, ул. „Стоян Павлов” 38. Два след полунощ. В кухничката от 6 квадрата, но с оберлихт, вечерята отдавна е приключила. Остава да се свърши работата. Чертане, рязане, лепене, ретуш. Подготвя се поредното мокро издание за Георги Бакалов. През трилентовите боксове на Хитачито звучи Land of the Midnight Sun на Ал ди Меола. Оберлихтът е затрупан от сняг. Таксито закъснява вече половин час. Това се е случвало поне 99 пъти. Помня го като днес.
Какво общо има това с джаза ли? Общуването. Ние го живеехме и си го търсехме. Росен подкрепяше със своя безвъзмезден труд всяка локална инициатива, свързана с джаза и не само. Монтуно квартет, Диксилендът и Биг бендът на Димитър Андреев - Пунджика, Биг бендът и триото на Анатолий Вапиров, Тангра, както и безброй гурбетчийски банди бяха нахранени и обути визуално, въпреки мизерните технологични възможности.
От 1977 с Росен и Христина имаме повече време прекарано заедно, отколкото с всички останали приятели и/или познати взети заедно. Свързваха ни общи цивилизационни нагласи и цели. Бях участник в последното му ергенско парти, бях свидетел на създаването на семейството Марангозова/Донев, бях в дома му, когато се роди Ралица.
В периода 1979–1986 Росен Донев беше поканен като гост-фотограф на премиерните постановки на театър „Стоян Бъчваров”. Качен на сцената, Росен ловко и безшумно маневрираше между актьорите в реално време, без прекъсване на репетицията, с наличното театрално осветление. Това беше революционен пърформанс с висока добавена стойност и устойчиви последствия.
Дали е репортер в локален вестник, кореспондент на информационна агенция, фотограф в национално списание или сътрудник в издателство, Росен Донев подхожда към всяка поредна задача с пълна отговорност и ясен технологичен план за всички пунктове по реализацията. Росен Донев създаде стандарт за професионализъм, който всички останали трябваше да следват.
През 1978-ма Росен Донев скочи в дълбокото. Откри първата си самостоятелна изложба в залата до шадраваните, тогава стопанисвана от СБХ – Варна. Днес на това място продават дюнери. След това изложбата беше показана в София, в залата до НАТФИЗ – днес култов поп фолк клуб. Последва голямата награда на първото биенале на българската фотография, заедно с полагаемите публикации в специализирания печат и многобройни покани за групови и персонални проекти. Росен Донев получи статут на звезда.
Бих отбелязал три важни пункта от развитието на артиста.
1.Ключов момент за историята на българското визуално изкуство е участието на Росен Донев заедно с Гаро Кешишян, Александър Николов, Васил Плугчиев и Красимир Делчев през 1984 на годишната изложба на СБХ – Варна. На традиционното обсъждане, след разгорещени дебати художниците с половин уста припознаха фотографите за свои колеги. В додигиталната епоха именно фотографията внесе свежест в овехтялото музейно изкуство.
2. Съвместната му работа с Иван Кенаров по визията на ММФ „Варненско лято” през 80-те положиха начало на ефективен диалог с културната администрация и промениха нагласите на публиката към продукта на графичния дизайн.
3. Дългогодишното сътрудничеството на Росен Донев с Милко Божков започна от средата на 90-те. Простият селски бит и директният поглед към обектива върнаха вкуса му към корените на фотографията и класическите техники .
Първите фестивали в началото на 80-те - Джаз в музея и Джаз в басейна, гостуващите Бели/зелени/червени, Диксиленд Габрово, Симеон Щерев квартет, Джаз фокус с Йордан Капитанов, Чеслав Ниемен, Иракере с младия Сандовал, словаците от Колегиум Музикум донесоха вкуса на живото свирене и усещането за съпричастност. Росен Донев не пропусна това предизвикателство.
От средата на 80-те, когато тръгна по Европа, не подминаваше нито един концерт или фестивал по време на престоя си. Дейв Ноланд, Ралф Таунър, Ян Гарбарек и цялата гвардия ЕСМ-ци са неговите герои. Те не участват в екшън. С репортерския си нюх, макар че мрази тази квалификация и натрупания опит от сценичната фотография, Росен Донев представя генералното състоянието на обекта без гримаси и жестикулации.
Това е събирателен образ на работещият човек, който мисли, твори и носи отговорността за своите действия. Подобно на библейски персонажи, уловените в кадър задават своите въпроси за вечността и безкрая. Росен транслира посланието към нас.
Времевият интервал е жесток - 1/30 от секундата, в най-добрия случай.
Варна, Бургас, Стара Загора, Пловдив, Смолян, София, Белград, Вилнюс, Дордрехт, Есен, Франкфурт, Люксембург, Лондон трасират пътя на този скромен и достоен артист. Росен Донев не покрива клишетата за съвременен артист. Той не е cool. Даже някой може да каже, че е смотан. Но аз му завиждам. Завиждам му за търпилото и вярата, че наш’та ще стане. Че ще дойде времето, когато познанието, уменията и количеството положен труд ще имат значение. И тогава талантът, какъвто Росен си има в изобилие, може да разцъфне.
Ако си позволим лукса да чуем звука на тишината, ще се приближим с една стъпка до отговорите на тези въпроси. Другото е Management.
Димитър Трайчев
