Режисьорът Стилиян Петров: “КАНКУН” Е СЛАДЪК СЪН…
Неговата кариера е доказателство, че е възможно да си успешен млад театрален режисьор, без да разчиташ на медийни трикове и бъбриви въздишки. В това, което прави, е безкомпромисен и изключително искрен, от друга страна Стилиян Петров въздейства с морала, с отношението си към актьорите и творческите екипи на театралните институти, в които е имал шанса да работи. Струва ми се, че той е един от малкото млади преподаватели в НАТФИЗ, заради които точно в този момент си заслужава да си част от студентската аудитория на Академията: той създава ситуация да чуеш интелигентни, неагресивни послания, а и да се научиш на естетическа привързаност към стойностите на театралния процес като откривателство и себеоткриване. Поводът за нашата среща-разговор е премиерата на "Канкун" от Жорди Галсеран, първа за новия театрален сезон на ДТ "Стоян Бъчваров"-Варна.
- След текстовете на Галсеран "Дакота" и "Верига от думи", които си поставял на театрална сцена, с какво те привлече "Канкун"?
В сравнение с "Дакота" и "Верига от думи", а и в сравнение с други текстове на Галсеран, преведени на български или прочетени в английски превод, именно в "Канкун" чувството за парадокс на автора е най-остро, най-категорично и най-плътно. Има една тенденция за съвременния човек: човешкото същество се мести от тяло на тяло, от целувка на целувка, от сърце на сърце, от любов на любов и това винаги не му е достатъчно. На тази база например възникват т.нар. „суингинг клубове”, за които става дума в една част от пиесата. Те в действителност са много посетени. Във филма "Широко затворени очи" тази тема също представлява своеобразен акцент. Това е една ситуация, която не е толкова нова, не е извънредна, дори не е находка и като че ли вече е изчерпана, но Галсеран успява да каже и прибави и чрез прибавката да отвори към текста нещото, което ме плени: в познатите на пръв поглед дадености, ти може да стоиш по непознат начин - това е много интересно изкушение за мен.
- Възпитание на чувствата или възпитание на игрите и ролите, в които сме се настанили, според теб е "Канкун"?
Може би и двете. Въпреки, че според мен в "Канкун" не става дума изобщо за чувства. Поне на мен чувствата като тема са ми най-неинтересни. За мен бе любопитна темата за високия залог, който всеки си поставя заради играта, в която попада. Такъв е моят прочит на пиесата. Този залог е невъзможен за отместване, макар че според персонажите, именно играта е опция за промяна или за заемане на територия, в която могат да реализират себе си от така дълго натрупаните неудовлетворености. Всичко обаче се оказва чиста илюзия.
-Употреби думата "неудовлетворености". В текста се акцентира и на думата "алтернатива", как биха се случили ситуациите на персонажите в контекста на "Канкун", ако има дефицит на алтернативи? Какво ти носи на теб АЛТЕРНАТИВАТА в живота?
Мисля си,че ние имаме безкрайно въображение за алтернативи, да си фантазираме възможности и същевременно сме страшно ограничени в извървяването по сетивен, интересен, плътен начин на онова, което животът ни дава. Проблемът не е в отсъствието на алтернативи, отсъствието, разбира се, хаби енергията ни, но пък е важно в пътя, който имаш - да се изразиш по важен, съществен, смислен и дълбок начин. Човек се изгубва в желанията си. Ето сега прочетох "Невидимите кризи" от Георги Господинов и вътре има един разказ, занимаващ се с тази непрекъсната мечта на човека да бъде друг и да бъде другаде.
- Персонажите на "Канкун" са възрастни хора с опит, но всеки като че ли автоманипулира своите очаквания и мечти, дори се оправдава,че други са виновни за неосъществените мечти. Какво се случва, според теб, с тези хора в твоя прочит?
Галсеран е съвременен, защото не се занимава с копнежите на човека за "утре", не се занимава с носталгиите по човека от "вчера". Той е интересен с вглеждането си в човека ДНЕС. Човекът ДНЕС е обвиняващ, ожесточен от това, че не му се пада дългата клечка на късмета и обикновено заради това отговорността се търси отвън. Изначално вярвам, че има неща, които са в ръцете на други сили и други възможности, някои ги назовават "съдба" и т.н., но човек трябва да поема отговорности.
- Вярваш ли, че естеството имитира изкуството или ние си го правим изкуствено това естество?
Страшно много ми се иска да е така, макар че по същество имаме доказателства за обратното. Бих искал да вярвам...иска ми се естеството да черпи истини от изкуството. Тези истини на изкуството са много по-радикализирани и откровени, отиващи до край. Ако естеството върви, вдъхновява се, тегли, дърпа, захранва се от изкуството: ще бъдем плътни, ще се чувстваме пълноценни. Всъщност, главната тема в "КАНКУН" е за непълнотата в общуването и живеенето и т.н., то тази тема би могла да открие някакви други разрешения с помощта на изкуството.
- Как преценяваш работата си върху текстовете на Галсеран днес?
Като резултат не мога да ги коментирам. Като работа с актьорите и възможност, много по-докрай стигам в замисъла си върху "Канкун". Имах огромно доверие към актьорите, пътят тук е много по-дълго извървян. Разбира се, няма как да се сравняват ситуациите, защото в "Дакота" и "Верига от думи" работих със студенти, които не бяха завършили Академията. Там имаше екипно откривателство с млади хора. Индикацията за плътен процес е, когато не си същият в сетивно, фантазно, емоционално отношение след приключването на определен творчески статус. Със студенти тези промени са едни, с актьори с опит е съвсем различно. Очарованията са различни. Това са изключително различни представления. От 2009 до 2013 година аз самият се промених. Започнаха други неща да ме вълнуват в театъра, започнах да усещам режисурата по друг начин. Имам сериозни ревизии, дай Боже за добро, които настъпиха именно след "Верига от думи".
- Защо избра ДТ "Стоян Бъчваров", за да поставиш "Канкун"?
Не искам да прозвучи като ласкателство, но твърдя, че е самата истина: харесвам този театър, той продължава да е уникално и смислено място за правене на съществен театър. Това съм го мислил още като гостувах на Варненския театрален фестивал преди години и усещах отвътре театъра, чувствах настройките, атмосферата, отдадеността на хората в него. Когато хората повярвят, искат и са заразени- нещата се случват. Това е съхранено във варненския театър, бих го определил като усещане за кауза, надхвърляща идеята за поредното заглавие в собственото CV или афиш. Имах предложение още по времето на Дафинка Данаилова да работя с трупата, през всички директори на театъра поканата се е прехвърляла и сега си мисля,че чакането си е струвало и е оправдано. Най-хубавото нещо е, когато интуицията има своите реални доказателства. Имах интуиция,че ще се срещна с хора, с които ще правя театър така както аз го разбирам. И след репетиционния процес интуицията се доказа - аз съм дълбоко ранен и белязан в хубав и естетически смисъл от срещата ми с този екип.
Разбира се, всеки процес има своите затруднения, но съм устроен така, че бързо да изхвърлям затрудненията и се захранвах от хората в театъра, защото ме вдъхновяваха. Театърът е уникален заради това, че тук работим с живи нерви, психики, отказвания, нормално е да има и такива моменти. Присъствах на кастинга за попълване на трупата на Варненския театър, но вече знаех с кои актьори искам да работя. Някак си докато четях текста, именно избраните по интуиция от мен актьори... не напускаха съзнанието ми. Вярвам, че човек трябва да се връща към първите си усещания, защото те са най-верните. Бях изключително уверен в избора си на актьори.
- Какво е за теб в момента "КАНКУН?
Нещо, от което не искам да излизам. Вярвам, че голямата среща, която ми се случи в този театър, никога не се изчерпва с еднократен процес и едно представление, което се води премиерно. След премиерата процесът влиза в друга фаза, която също е интересна и важна за развитието на самото представление. Затваряме една фаза и влизаме в друга. "Канкун" е сладък сън, трепетно преживяване. За мен "Канкун" е близък до клишето за любовните усещания. Очаквам с нетърпение следващата ми среща с екипа на "Канкун" , а може би вече и с малко тъга.
P.S. Образите в „Канкун” пресъздават известните актьори на Варненския драматичен театър Стоян Радев, Биляна Стоева, Даниела Викторова и Пламен Димитров, заедно с Гергана Арнаудова, която след завършването на НАТФИЗ се присъединява към театралната трупа в родния си град.
Елица Матеева
