Розовите очила на душата
"Розовите очила на душата" на Любомир Розенщайн е книга за надеждата, за раждането на промяната и за това как да бъдеш режисьор на собствения си живот. Не един от многото наръчници с познати вече техники по невролингвистично програмиране и хипноза, а сборник с есета за духа, за личните преживявания, за личното търсене и за пътешествието към себе си. Книга, която ни учи как сами да чертаем картата на живота си и ни съпътства в търсенето на тайната на вдъхновението, свободата и радостта да живееш.
Любомир Розенщайн работи през 90-те години като журналист в столични ежедневници и повече от 5 години е репортер, редактор и водещ в програма "Хоризонт" на Българското национално радио. Той е пионерът на невролингвистичното програмиране /НЛП/ в България. Учи при основателя му Ричард Бендлър и звездите на хипнозата Пол Маккена, Джон ла Вал, Майкъл Нийл. Интересите му са насочени към използване на езика и езиковите модели за промяна на вътрешните състояния в процеса на комуникация. Повече от две десетилетия изследва западните и източните подходи към вътрешния свят на човека.
Невролингвистично програмиране (НЛП) наричат в началото на 70-те години на ХХ век американците Ричард Бендлър и Джон Грайндър своя опит да опишат структурата на магията на вътрешните преживявания и общуването между хората и да намерят отговор на въпроса как да живеем така, че да се чувстваме добре и да управляваме сами живота си. Две десетилетия по-късно Любомир Розенщайн използва оставените от тях пътни знаци като ориентири в своя път, за който разказва в този пътеводител...
От книгата
„Вдъхновение е, когато знаеш кой си и защо правиш това, което правиш. Вдъхновение е, когато имаш цел и си изцяло в нея. Когато не си някъде заради изкарването на хляба, а защото там е твоето място. Когато усещаш зад гърба си опората на светлината и знаеш, че нищо не може да те спре. Това е силата, която прави някои състезатели световни шампиони, някои композитори – велики, някои психотерапевти или учители – добри... Да си вдъхновен означава да изкачиш върха...“
„Ние идваме не от думите, а от празнината между думите. В празнината между думите има място за всичко: за ударите на сърцето на мама, за тихото плискане на океана, дори за първия вик… В празнината между думите има място за нови езици, за нови светове, за цялата вселена. В празнината между думите може да се побере цялото пространство на космоса, което постепенно все повече и повече запълваме – с тухлите на едно запълващо и затова ограничаващо всекидневие. Ние не можем да оградим хоризонта, но можем да отградим себе си от хоризонта и точно това се случва с помощта на думите. Те свиват погледа. Те са шумозащитната стена, която не пропуска нищо, което вече го няма в нашия речник. Те са слонската кожа, която допълнително ни обвива и притъпява сетивата ни, отнема ни радостта на силното и истинско усещане. Думите пазят като рицарска броня, но как се прави любов с броня?“
„Отделният човек се превръща във все по-незащитимо мекотело, което не знае защо точно прави това, което прави и не прави това, което всъщност иска да прави. Единственият начин за защита и освобождаване е осъзнаването, с други думи – поемането на контрола върху собствената си психична активност в собствени ръце...“
„Ние се отличаваме от другите живи форми на тази планета по това, че имаме избор. Можем да се опитваме да разбием скалата с глава и да се учудваме защо не ни се удава – когато атакуваме въпреки посоката си. Можем да разбиваме стени с глава и да се чудим как така имаме сили – когато се движим в посоката си.“
„Страхът е съвършеното оръжие на властта. Той може да се простира от откровените заплахи на диктатурата до много по-изтънчените методи за натискане на спусъка на страха на така наречената демокрация. Няма нужда да разстрелваш хората и да ги изпращаш в лагери, когато можеш да ги парализираш пред телевизора...“
„Колко от нас използват подаръка по предназначение? За колко от нас миналото е извор на сила за едно по-добро бъдеще днес? И колко висят безнадеждно на закачалката на миналото, като стари палта, които никога вече няма да видят чист въздух, студената зимна утрин, есенния дъжд и вместо това ще трупат прах години, години,... години, докато станат напълно ненужни и бъдат изхвърлени?...“
