“Параклисът” – един роман, който знае какво изповядва и какво прощава
“Параклисът”, автор Николай Савов, редактор Валери Станков, художествено оформление Николай Савов, издателска къща СТЕНО, 2010
Познат като художник и изследовател на историческото минало, Николай Савов е документирал мемориалната памет на града в „Паметниците на Варна” и „Чешмата на султана”. И ако в първата книга той се представя като прецизен хронолог, във втората изпитва щастието да извади от забрава значим архитектурен и калиграфски артефакт, то в „Параклисът”, ик СТЕНО, 2010, разказва - вече не историята на паметник, а историята на хора, чиято съдба паметникът променя.
„Трудно ми е да определя коя от всички необикновени, странни и ужасяващи случки в тази история действително е протекла пред очите ми”, обяснява авторът още на първата страница, за да повтори и на последната: „В тази история /.../ единствено истинско е личното възхищение на автора от чистата, непресторена, безкористна и откровена вяра на отец Петров”. Очевидно с третата си книга Николай Савов напуска територията на архивите и достоверността, за да пристъпи в територията на новия за него жанр на романа.
Художественият жанр, оказва се, не само не го затруднява, а напротив - освобождава въображението му от тежестта на фактите и го насочва към необятността на психологическите прочити. „Параклисът” би могъл да бъде причислен към художествената литература, която използва религиозните кодове като отправна точка за различни трактовки на не/възможността съвременният човек да се справи със себе си тук и сега. Фабулата и особено езикът придават на текста характер на притча, която без да звучи нравоучително, споделя своите етични послания.
Интригата тръгва от едно благовидно намерение (заупокой пред ремонтирания паметник на заслужил дипломат и държавник), което води до непримирим конфликт между свещенослужители, за да придобие накрая размерите на обществено събитие и да въвлече в него вярващи и невярващи. Повествованието извежда понятието за вярата извън сферата на каноничната религиозност и го поставя в контекста на посттоталитарното (в повечето случаи атеистично) българско живеене, което практикува (в повечето случаи) клишираната ритуална показност на православието.
Главен персонаж е не толкова човекът, колкото злото, което неусетно се прокрадва и се загнездва в душата на нищо неподозиращия, бъдещ грешник. Интерпретирайки вечната тема за доброто и злото, „Параклисът” се съсредоточава върху мистериозното свойство да се произвежда зло от самата банална катадневност или - както е посочено в епиграфа на романа, „Със зло се почва – другото е мрак...”, Шекспир.
Разпознавайки Луцифер в опитите му да обръща всяко действие на материята против нейния Създател, авторът обрисува с художнически размах превъплъщенията на Дявола в птици, животни или хора. Велзевул и цялата му слугинска свита - от паяците, Абадона, Хаборим, Саммаел, Бегерит, Раммон, Нергал, Геена огнена до Асмодей, който обожава анатемата и синеглавата вълчица Лилит, всички се впускат в апокалиптична битка, визуализираща в кинематографичен ритъм злото. Ярката образност отвежда към демоничните картини на Йеронимус Бош или още по-назад към библейските гравюри на Гюстав Доре. Отприщената фантазия непрекъснато сгъстява зловещите словесни краски в почти осезаема, материална живопис и нейното въздействие се дължи колкото на автора, толкова и на художника Николай Савов.
Ако потърсим паралели и родства, бихме могли да открием в „Параклисът” аналогии както с библейските текстове, така и с Гьотевия Мефистофел или Сатаната на Смирненски. Главата „De Profundis” (лат. от глъбините, от ада) препраща към Библията, но и към автори, занимаващи се с гранични състояния на психиката, като Станислав Пшибишевски или Оскар Уайлд с написаната в затвора творба „De Profundis: Глас от бездната”.
От друга страна, в контрапункт на цялата тази специфика, в „Параклисът” съществуват една дълбоко осмислена житейска мъдрост и една по нашенски блага ведрост. Те напомнят за патриархалните Любен Каравелови „Българи от старо време” или за Елин Пелиновите отци, които разказват своите притчи за човешките заблуди, за изкушението и съвършенството на духа „Под манастирската лоза” (у Николай Савов „Под изящната ренесансова сянка на смокинята”). В тази литературна връзка, особено на стилистично ниво, в „Параклисът” се усмихва и едно сладкодумно и хитроумно чувство за хумор, което – в живота, както и в литературата, е призвано да балансира злото. Авторът използва сарказъм, не му е чужда дори анекдотичността, но предпочитани стилистични средства за него все пак си остават метафориката, алегоризма и присъщата за притчовия наратив, поетичност на изказа.
В крайна сметка „Параклисът” е книга, която знае какво прави и как да го направи, знае какво изповядва и какво прощава. А знае всичко това, защото е разбрала, че за истинската вяра и един параклис под небето е достатъчен.
Виолета Тончева
