„А искам да бъда директор на водопад….”уви, сега съм само на завод „ТМПЦ-Варна”
Когато някой обърква културата с тъкачен цех, мандра или свинарник, ми става тъжно. С най-добри чувства съм към агрокултурата и заводския задружен живот, но културата е нещо различно от натискане на копче и задвижване на поточна линия, по която се придвижват куклички, касички, кученца или бурканчета с лютеница.
Когато един директор на културна институция, в която изпълнителското изкуство е в основата на последната, ми задава въпрос: „ А не може ли в един мюзикъл да играят вместо 20 актьора, трима, например?”- иронично му ръкостискам гениалното предложение със следния отговор: „ Ако са трима, вече не е мюзикъл, а например шведска тройка, но тогава няма смисъл да ходим на театър или опера, нали?”
Анекдотът настрана, но това, което се случва в ТМПЦ-Варна /театрално – музикален продуцентски център/ е достойно за създаване на нов постсоц колхознически роман в стила на Илф и Петров или Булгаков.
Повод за тези разстроени размисли е срещата на актьора Христо Христов с журналисти, проведена в галерия „Арт Маркони” . Христо Христов е представител на поколението, което помнят моите родители, когато са ме водили за първи път на театър, а това е било преди повече от 30 години, защото първият спектакъл на ДТ „Ст. Бъчваров” гледах, когато бях едва на 6 .
Христо Христов и Георги Велчовски са уволнените актьори от драматическата трупа. Основанията за уволненията им досега остават за мен загадка, ако не броим редовното извинение, че във времена на криза трябва да съкращаваме щата. Културата се „обезовъображава”, така казва в едно свое писание режисьорът Стефан Москов – сиреч - някой обезобразява въображението и душата на културата. Г-н Славчо Славов пък нарича, в качеството си на директор, този оздравителен метод „санитарен” за състоянието на ТМПЦ-Варна.
Никога не съм работила в завода ТМПЦ- Варна, не че сега при така стеклите се обстоятелства пърхам с крилца да снеса в него своите идеи за театър, идеи за артменажиране на изкуството, идеи за нови драматургични текстове, но от малкия си опит зная, че когато не притежаваш умение да общуваш с екипа си, този екип няма да те уважава или както казва мъдрият Станиславски - „ Я тебе не верю”.
Трупата от можещи и знаещи актьори на драматичния ни театър постепенно бива обезкостявана. Днес това ще бъдат съкращения, утре вместо диалог, в театъра ще властва монологичната форма (не че и преди година не беше същото, но поне имаше корави режисьори като Явор Гърдев, които знаеха какво да предложат на актьорите, с какво да ги провокират).
Коя бе причината да се стигне до подобен развой на събитията? Струва ми се, че предпоставките на този финал идват от предишния начин на управление, който показа на настоящия ръководител как трябва да се справи с непокорните си творци. Истината е проста: чрез страх и уволнения актьорите винаги могат да бъдат в плен на манипулация. Днес, когато всички арктьори играят без заплати, без перспективи, че някой ги чува, те за първи път започват да говорят и да назовават проблемите в театъра - в основата е липсата на онази личност, която да ги обедини, на която да имат доверие, която да покаже,че има отношение към изкуството като процес. С цифричките някои може да са на „ТИ”, но с духовността, вероятно са на „ВИЕ”.
След като администрацията ни е лишена от мисъл и чувство за отговорност, единственият изход е отвореният обществен дебат с всякакви форми на действие. Вярвам, че в града ни все още живеят хора, които няма да позволят трупата на драматичния театър да се превърне в труп и ще се ангажират с различни средства на подкрепа. ДТ „Стоян Бъчваров” го заслужава, а някога нашите предци са показали, че имат достойство да се борят за създаването му, време е и съвременниците да напишат своята страница в историята на театъра ни като го защитят от нашествието на хуманоидите.
Бреза Стефанова
