„Артистът” + „Хюго” = РЕЦЕПТА ЗА ОСКАР
Ако изпълниш поне 50% от уравнението, Оскарът ти е гарантиран! Първият филм е номиниран в 10 категории, а вторият в 11. Колко подпряни на меча си рицари ще спечелят екипите на „Артистът” и „Хюго” няма никакво значение, ако киното е твоето Vitamin C , сал на спасението, бягство от дефицита на въображение.
Живея в град, в който да направиш нещо различно се третира като форма на лудост, но истинската нормалност ми се случва НЕ благодарение на културата на града, а на киното. Поне три ленти на ден с артистични качества консумирам така, както някои консумират ракия със салата, за да вярвам в смисъла на изкуството ТУК И СЕГА, доколкото мога. Благодарение на киното не съм гръмнала тялото си или омерзяващите го!
Ето защо, когато изгледах „Артистът” и „Хюго”, се възхитих от искреността и отдадеността, с която режисьорите на лентите: Мишел Азанавичус и Мартин Скорсезе са заснели своите истории. Независимо от техните философски ракурси и начини на визуализиране, двата филма правят дълбок поклон пред пионерите на киното, тогава, когато то е съществувало без звук и колорит, но пък се е създавало с онази наивност, с която децата се запознават със света.
„Хюго” („Изобретението на Хюго в 3 D”)
Във финалните надписи сред продуцентите на този шедьовър е Джони Деп, последният е пословичен с ексцентричността и участия в сложни, екстатични проекти. Сюжетът се основава на роман с автор Брайън Селзник и е адаптиран от сценариста на „Гладиаторът” Джон Логан. Сред актьорите разпознаваме щурия Борат – Бруно Саша Барън Коен, който е странен микс от сублимиран мъж и пазител на реда( нещо като съвременен представител на родната полиция), Джуд Лоу (макар и епизодично) като часовникар със завидна инженерна мисъл, Бен Кингсли като бащата на фантастичното кино Жорж Мелиес.
Жорж Мелиес и мечтите за друг свят са двете отправни точки, чрез които действието напуска частното и надскача историята за Париж преди началото на Втората световна война. Няма да се усети в пълнота посланието на „Хюго”, ако не се подчертаят заслугите на Мелиес към киното: Жорж Мелиес е френски кинотворец, който става известен с развиването на много технически и разказвателни елементи на филмовото изкуство в ранния етап на киното. Открива многократната експозиция, ускорената и забавената киноснимка и покадровото оцветяване на филма. Заради уменията си да трансформира реалността във филмите си, понякога го наричат “киномагьосник”. Най-известният му филм е „Пътешествие до луната“ („Le voyage dans la Lune“), направен през 1902 година, който включва знаменитата сцена, в която космически кораб се удря в окото на луната. Известен е и „Пътешествие през невъзможното“ от 1904 година. И двата филма са за странни пътешествия, напомнящи стила на Жул Верн.
Скорсезе ситуира фабулата на „Хюго” на железопътната гара в Париж. Гарата е маркер за промяна, за движение, за преминаване. Над гарата бди часовникът, за който се грижи малкият Хюго. Така се стига до хронотоп, в който се събират в едно реалност и мистика. Всяка гара е визитка за статуса на обществото. На гарата може да се открие всичко-мизерия и пустота се сродяват с охолство и дискретния чар на буржоазията.
На гарата малкият Хюго се запознава със собственик на магазин за детски играчки, който иска да забрави миналото си, да изтрие с гума своите 531 филма. Хюго е загубил наскоро баща си (Джуд Лоу), благодарение на възкресяването на миналото и любовта към киното не се чувства сам.
Между него и странния старец се ражда трудно приятелство, но пък истинско. Някъде между вярата в мечтите и отказа от тях, между бъдещето и миналото стои и „автоматизираният човек”- първообраз на робота, създаден от човешкото същество като Пласебо срещу самотата. За „автоматизираният човек” се грижи ...Хюго.
„Хюго” е американски прочит на историята на киното и апотеоз на европейската кино чувствителност. Технически усложнен и обогатен, с типичен хепи енд, „Хюго” на Скорсезе като естетика се доближава до френския магьосник Жан Пиер Жьоне. „Хюго” е философско откровение – приказка и като всяка приказка притежава изяществото на вълшебната предметност (магическо ключе, иносказателни съновидения).
„Артистът” е френското обяснение в любов към пионерите на Холивуд. Част от снимките са осъществени на места, където е прохождала американската филмова индустрия. Контрастно на 3 D приключението от „Хюго”, „Артистът” е тотален хроникьор на случването на нямото кино и преходът от тишина към звук.
В средата на 20-те години на миналия век феноменалният Джордж Валънтайн (наподобяващ легендарния Дъглас Феърбанкс) е във вихъра на славата си. В потока от светлини на прожектори, любовни афери, съпружеска мнителност се появява дебютантката Пепи Милър - момиче с характер и с хъс за киното. Валънтайн е противник на звука в киното, бори се за принципите си, не иска да възприеме навлизането на нови технически похвати, продуцира ням филм и съсем естествено фалира. Публиката го забравя, но Пепи Милър „НЕ”. Следват както трагични моменти, така и комични, завършващи с финален танц, който ни подсказва, че една история освен с жестове, мимики, водопад от думи, може да се разкаже и с движения...
„Артистът” е като CV на всеки кино актьор. Когато актьорът остарее, когато публиката се насити на присъствието му, когато медиите си измислят нови фаворити, за старите майстори пътят е един - аутсайдерство. Делничната история за живота на артиста излъчва правдоподобност, на която дори Станиславски би завидял.
Режисьорът на „Артистът” отдавна работи с актьора Жан Дюжарден, влязал под кожата на Валънтайн. За да се стигне до този проект, който от 2000 г. насам е търсил точния продуцент, двамата правят компромисните и далеч от артистичност филми „Агент 117 - Самовлюбеният шпионин" (2006) и "Агент 117 - Той сам си е достатъчен" (2009).
„Артистът” е любовно обяснение – чисто, неподвластно на флирт с вкусове, нагласи, то е обяснение на вярност в изкуството. „Артистът” е изповед за крехкото Его на всеки творец. Душата на артиста е чуплива, ако не сте я забелязали приживе, на финала на жизнения му път винаги пишете: „ПОКЛОН” вместо извинение за прашинката в очите си...
„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2012 на Елица Матеева
(п.п. ако „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” са кинозаглавия, подходящи за поп-корн, то „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” не ти позволява да шумиш с пуканки в салона)
