„Буферна зона” - сънувам, следователно съм жив!
„Буферна зона”- сценарист: Георги Дюлгеров, режисьор: Георги Дюлгеров, музика: Мила Искърова, Христо Намлиев, с участието на: Руси Чанев, Стефка Янорова, Тигран Торосян, Снежина Петрова, Ивайло Христов, Марин Янев, Стефан Мавродиев и др.
Във фестивалния бюлетин на 32 издание на „Златна роза” 2014 режисьорът Георги Дюлгеров казва, че последната му творба е „прощаване с киното”, което обича. Преди прожекцията на филма и първата му среща с фестивалната публика режисьорът сподели, че посвещава филма си и на един от най-знаковите български режисьори Рангел Вълчанов. „Буферна зона” е обяснение в любов към седмото изкуство, обяснение на романтик, дългъг блян, сънуване, с което пътуваме към необяснимите кътчета на душата.
Тодор Черкезов (изключително екранно присъствие на Руси Чанев) събира разкъсаната тъкан на живота си, събира я чрез сънищата. След като е претърпял автомобилна катастрофа и изпитва вина за смъртта на съпругата си (нежна и топла игра на Стефка Янорова), която е била до него по време на катастрофата, той възстановява бавно парчетата спомени, нахлуващи в тишината на самотното му битуване в полуслепота. Началото на „Буферна зона” съдържа ключови монологични фрагменти като партитура от филмите на Дюлгеров. В това аз-говорене множеството гласове се съсредоточват в раненото око на Тодор Черкезов. Режисьорът Черкезов вече не може да чете книгите на Антониони, Фелини, Бергман, Вендерс, Трюфо, Хичкок, но продължава да търси себе си чрез сънищата и записва пътешествията на съзнанието си с диктофон.
Сънищата – потокът на личното съзнание сякаш очертава колективния неосъзнат свят на обществото - то се влюбва, изневерява, разделя, властва, умира. Буферната зона е пространство, чрез което светът на живите и мъртвите се слива за миг, но и разбива във видения. Дали това е рефлексия или поклон към творчеството на Тарковски, Тео Ангелопулос не се наемам да дефинирам, а и режисьорът сам ни въвлича в размишленията на „хвърчащите хора”- режисьорите, които създаваха неповоторими киносветове, където зрителят се учеше на чувства, за разлика от съвременните филми-еднодневки, бълващи лесни за възприемане сюжети, но лишени от душа. Сънищата на Черкезов са странни, понякога неясни, но във всеки от тях присъстват актьори, които са играли важни роли в киното на Дюлгеров. Прекрасни са епизодичните, но запомнящи се явявания на Таня Шахова, Радена Вълканова, Любов Любчева, Ани Вълчанова, Иван Бърнев, Ивайло Христов, а Снежина Петрова като предводител между живота и смъртта въздейства магически.
Георги Дюлгеров е създал филм-иносказание, в който всичко е с усещането за дълбочина и някак си може би поставя точка в дългата пътека от своите „лични разговори” със зрителите. „Буферна зона” не е лесен филм за възприемане, но пък кой е казал, че киното е елементарно изкуство? Профанизирането на киното е част от общата стихия на глобализирането, според чиито прийоми колкото по-неразсъждаващ е социумът, то толкова по-лек е пътят към манипулирането му.
Камерата на Георги Челебиев рисува нежно, пълни екрана със сюрреалистични картини. Тя е изградила специфичното чувство на полуслепота и ние сякаш сме обекти от тази неясна повърхност.
Нещата, спомените за нещата, които сме написали, изиграли, заснели, нарисували...изтанцували ни дават отговор на въпроса: „кои сме?”, а сънищата за тях може би ни го припомнят, когато сме забравили кои сме.
„Буферна зона” ме отведе в една лична история: някога един Човек обичаше да пътува. Когато се завръщаше от кратките си пътеществия, ми показваше тетрадки, изписани с изкривен, неразбираем почерк (почти всички лекари пишат така). Днес този Човек преди сън се опитва да чете онези тетрадки. Признавам си, че с насмешка съм ги разгръщала, а може би и от ревност, че не пътувам с него. Благодарение на тези тетрадки, той се опитва да си спомни кой е, как се казва и какво е правил...след като прочете страница от тях, заспива спокойно. Докато пътуваме и сънуваме, ние живеем истински!
Елица Матеева
