„ДОКАТО АЯ СПЕШЕ“ - НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО АРТИСТА!
Дебютът на Цветодар Марков в пълнометражното игрално кино бе точно преди пет години на „Златна роза“ с „Лов на дребни хищници“. Преди ден го попитах дали се сеща къде и как направихме с него разговор за филма му тогава и той отговори: „В кафенето срещу ФЕСТИВАЛЕН И КОНГРЕСЕН ЦЕНТЪР, където се събирахме всички, които искахме оставка на министъра от Министерството на културата“. Това бе алтернативното място на протестиращите кинотворци срещу неспазването на квотите, свързани с ипълнението на Закона за киноиндустрията.
Днес няма протести, но има извъредни киносесии за нискобюджетни филми. Понякога се питам, дали пък отхвърлените проекти от основните сесии на НФЦ не се възползват от този алтернативен вариант, при условие, че нискобюджетното кино има други специфични характеристики, но няма да навлизам в полемика със схемите на бюджетирането. По-важното е: Цветодар Марков е направил прекрасен нискобюджетен филм, посветен на всички нас, които проспахме всякакви възможности за укротяване на демократичния преход, доколкото го е имало. Така нареченият Преход се трансформира от млада Опърничева в грозна Горгона Медуза, така че сега каквото и да опитваме - резултатът е духовно вцепенение.
„Докато Ая спеше“ - вторият филм на Цветодар Марков, с топлина разказва за духа на театралния актьор, смачкан от реформи, преходи, невежество и пошлост на ценностите. Извън частното, полагайки проблемите в един театър, филмът „Докато Ая спеше“ е онзи авторски протест, изискващ оставка на цинизма - честен, болезнен, но и ироничен протест. Отговор срещу онази Империя от дребни душици, които успешно убиват мечтите за промяна, за творчество, за развитие.
Главният персонаж Асен (Стефан Денолюбов) е харизматичен прекрасник. Докато гледах филма, през цялото време имах чувството, че нещо от онзи хашлашки анархизъм в стил Ал Пачино е обсебил героя на Стефан Денолюбов. Актьор с голям потенциал, не само в комедийния жанр, но и в трагическия. И съвсем естествено: Стефан Денолюбов ни е показвал силата на играта си във филмите „Аварийно кацане“, „Урок“, в късометражния филм „Скок“ с режисьори Петър Велчанов и Кристина Грозева. Като обитател на град Варна съм имала възможност да го гледам в театъра, в спектакли с режисьори: Красимир Спасов, Галин Стоев, Пламен Марков, Николай Ламбрев-Михайловски и др., в които той е имал интересни интерпретации на персонажи. В „Докато Ая спеше“ актьорът разтваря таланта си в сюжетната линия до краен предел. Струва ми се, че изпълнението ще бъде номинирано за наградата за главна мъжка роля на «Златна роза»2015, но тази година конкуренцията за приза е сериозна.
Сюжетът е простичък: актьор защитава каузата на своята професия, но заради наличието на т.нар. мечки в театъра негова идея да се постави „Вуйчо Ваньо“ от Чехов ще се осъществи с друг актьор в главната роля. Теливизионна звезда - колега на Боян (Юлиан Вергов) е избрана от циничния директор на театъра (Емил Емилов), заради вероятните приходи. Асен трябва да се пребори с взетите решения, но опитите му се пречупват и въпреки това той остава верен на изкуството. Актьорският ансамбъл е постигнал хармония и сякаш не можем да открием слабо изпълнение, а трябва ли? „Докато Ая спеше“ е направен така, че всичко в него е стойностно и силно - сценарий, игра, камера, монтажни връзки. Това е авторски филм със своя пречупена индивидуалност. Актьорите изпитват удоволствие от играта, има компактност в действието. Когато филмът се е превърнал в метафора, то този филм постига своята мисия, а това се е получило в „Докато Ая спеше“. Напълно споделям мисълта на професор Божидар Манов по време на среща с екипа на филма в рамките на „Златна роза“, че „талантливите хора се раждат около нас и имаме задължение да ги подкрепим, а не постфактум да им подаваме ръка или да им вменяваме усещането, че това, което имат като дарба, е пропиляно“.
„Докато Ая спеше“ е и филм за таланта – ето защо трябва отчетливо да показваме своята позиция: подобни талантливи проекти наистина изискват разбиране и съпричастност, за да не губим качествените хора около нас!
Участниците в „Докато Ая спеше“ за филма:
Цветодар Марков: “Завършил съм първо актьорско майсторство, играл съм и в театър,а след това съм завършил режисура, така че темата си стои дълбоко в мен. Според мен е нормално да се обърна към среда, която познавам, затова съм и за първи път сценарист. Но не искам повече да съм сценарист, това е съвсем друга професия! Ако има някой сценарий - дайте го насам. Ние спечелихме субсидия от нискобюджетна сесия на НФЦ и благодаря за тази възможност и по този начин ми се струва, че в България вече се полага началото на киноиндустрия. Съжалявам, че за някои филмът може да изглежда евтин, но аз предпочитам да снимам, отколкото да се случват само по три български филма на година. В нискобюджетните сесии трябва да участват проекти, които са така измислени, че могат без компромиси да се реализират с тези бюджети. Нашият проект кандидатства на нормална сесия на НФЦ, но бе под чертата. Преработихме сценария, затегнахме коланите и спечелихме от другата сесия. Не сме правили компромиси по отношение на качествата на филма и всичко е въпрос на творческа инвенция и на дисциплина.“
Емил Емилов: “Съдбата ни е свързала с режисьора през годините. Той е строг режисьор. Всеки един от нас имаше индивидуални разговори с Цведотар, за да поемем към дадена посока и имахме пълно доверие един към друг. Българският актьор умее да си върши работата добре и при липса на работа той е готов да участва в различни предложения и така се усъвършенства. Затова се втурваме с еднаква сила да снимаме и с дебютанти и с вече утвърдени режисьори - за нас като актьори това е опит и придобиване на умения“.
Красимира Кузманова: „Това е филм, в който участвам без кастинг, а чрез лична покана. Ние се познаваме с Цветодар, Емил пък идваше на лекциите при нашия професор Азарян. Ние сме една приятелска компания. Всеки от колегите е показал лична позиция в живота си и в работата си по отношение на проблемите в българския театър.Ние сме наясно с проблемите на нашата професия и затова живеем чрез персонажите си. Аз играя журналистка и влязох в кожата на една дама от медия, като ми се искаше да представя един тип дами-журналистки, които объркват имената на актьорите, когато пишат за театър и се интересуват единствено от жълтите новини.“
Елица Матеева
