„Мълчаливи предания” - сънуваш ли любовта?
След премиерния спектакъл на Държавен куклен театър-Варна „Мълчаливи предания” съм абсолютно убедена, че иновативните представления в родния ми град се случват именно в кукления театър. Понякога чувам от различни представители на гилдията,че кукленият театър във Варна като че ли дължи повече на най-малките и забравя за света на куклите в репертоара си, но това не е така. Сърцето ми копнее да гледам танцов театър и хубавият парадокс се състои в опитите именно тази сцена да отвори сетивата на зрители и актьори към неизследваната от държавните театри територия на познанието за танца.
„Мълчаливи предания” е най-новият спектакъл на ДКТ – Варна, в който отново се усеща традиционния алгоритъм на работа на характерния тандем: Боян Иванов (режисьор) и Татяна Соколова (хореограф). Към артистичния дует в новото пътешествие отвъд обикновеното се присъединява талантливият екип: Свила Величкова (сценограф) и Тодор Тодоров (видео среда, компютърна анимация). Ангелският глас на Деница Серафим и етно-композициите на група „Irfan” създават оригинална, изпълнена с мистика и същевременно с аскетичност среда.
В основата на спектакъла е митът за самодива, отвлечена от млад мъж, който скрива самодивската й роба.
Фабулата се развива върху сценичното пространство в безмълвие. Публиката присъства на спектакъл, в който отделните сцени са в единение, благодарение на движещото се (танцуващото) тяло, облъчено от картините на екранното начало. Сложна е партитурата на „Мълчаливи предания”. Актьорите концентрирано поставят телата си в пространството, като следят координацията на движенията си с постоянното движение на видеокартината. Получава се качествена симбиоза между тялото на актьора като среда и средата на визуалната обвивка. Визуалното, граничещо с анимация и видеоарт е самостоялен партньор и дори актьор, играещ с персонажите на спектакъла.
В ролята на влюбения мъж е Стоян Стоянов, а в ролята на самодивата е Евгения Василева. Тяхната игра надминава представите ни за органичност, актьорите, отдадени на спектакъла говорят с телата си, с потта си, с диханието си. Не бива да се подминава работата на Боян Стоянов, Екатерина Василева, Диана Цолевска ,Вера Стойкова и дебютиращият Росен Радев. Те осъществяват връзката между социума и опитващия да надскочи общността „АЗ”.
В началото спектакълът разкрива света на търсенето, младият мъж се опитва да се отдели от ритъма на колективното живеене като избира нещо друго. Идентифицирайки се с волния танц на самодивите, той провижда чрез тях своя блян по свободата и го осъществява като не освобождава персоналното „АЗ” от колектива, а обратно - чрез въвеждане на другото същество (самодивското) в познатото. Проблемът е, че когато неповторимото и различното попадне в обществото, то новото трябва да заживее чрез матрицата, порядките на колектива и така може да оцелее. Матрицата убива, единственото спасение от този вид убийство е бягството, напускането на системата. Но бягството води до несигурно единачество.
„Мълчаливи предания” е важен нюанс в творческата биография на режисьора Боян Иванов. Струва ми се, че този нюанс е интересен и многозначителен и трябва да се изследва и в следващите театрални проекти на режисьора. Българският театър има нужда от умно слово, но изпитва и недостиг в областта на танцово-визуалното като специфичен театрален език. „Немият” театър, театърът, роден от мълчанието на актьорите е територия, която развихря мисленето както на създаващия представлението, така и на публиката. А родната публика сякаш е забравила да разсъждава, да се потапя в аскетичната елитарност на театралното изкуство, защото театърът не е кино, театърът изисква определени зрителски нагласи. Бедата е, че в последните години, робувайки на икономически фактори, родният театър превърна зрителя в мързелив потребител.
Космическите композиции на „Irfan”: „Return to outremer, „Fei”, „Simurgh”, „Los Ojos de la Mora” и др., движенческата картина, състояща се от повтарящи се във времето телодвижения, разгърнати в определен вътрешен игрови принцип, добрият синхрон между игра с тялото и визията, силната и въздействаща естетика на разказа са част от достойнствата на „Мълчаливи предания”. В тях всеки търси, сънува, боледува от любов. Но крайната, изпепеляващата любов не подарява лекота на битието. Затова тя е възможна като философски феномен, защото само в мечтите свободата и любовта са непреходни и вечни категории.
Боян Иванов за „Мълчаливи предания”: „Музиката е изцяло на група „Ирфан” - представител на направлението уърлд мюзик. Те смесват различни етно мотиви с електронна музика, с фолклор от различни географски ширини. Мотивите са персийски, има вплетен и български фолклор. Втъкава се цялото културното наследство и на мен това ми харесва. Представлението придобива вид на митологичното съзнание. Сюжетът е: млад човек иска нещо различно в живота си и успява с насилие да свали дрехата на една самодива, а в дрехата се крие вълшебната й сила. Самодивата му ражда дете. Той вижда, че тя се е превърнала в обикновена жена, но това не му допада, защото е имал възможност да си вземе за съпруга девойка от селото. Решава да й даде роклята, за да я види за момент като самодива. Тя обаче се сбогува с него и го изоставя. Детето остава при бащата. Харесва ми това, че свободата иска жертва. В митовете, в преданията моралът не присъства, моралното начало се появява в приказката. Акцентът на спектакъла е в следната мисъл: когато искаме свобода, трябва да жертваме нещо, а когато искаме сигурност и комфорт, трябва да се примирим с обстановката. Жанрово спектакълът може да се определи като визуалено - танцов. Исках да решим всяка сцена на различен принцип. Получи се видео мапинг. Някои неща са на ръба на илюзията и фокусите. Исках да имаме само две изразни средства: стена, представяща света на младия човек и панелите, които показват света извън главния герой. Първо изработвахме стори борд на танца, който се снимаше, а след репетиции изработвахме ефектите и всичко се наслагваше. Зад панелите актьорите виждат малко, закрити от конструкциите. Всички имаме нужда от малко нереалност и нека по този начин да „сдобрим” публиката с танцовия театър.”
Елица Матеева
