„Опасни връзки“- любов и мъст в безопасна театрална игра
„МЕРТЬОЙ. Преживяхме трудно време, а дните летят бързо. Утре е нова година, и
ето на, приключва и това десетилетие. Преди се боях от старостта, а вече не,
каквото ни прати Господ, все е за наше добро. Позволявам си да кажа, че можем
спокойно да гледаме в бъдещето. Да продължим играта.“
„Опасни връзки“-театрална адаптация от Кристофър Хамптън
С нетърпение очаквах „Опасни връзки“ от Кристофър Хамптън под режисурата на Стилиян Петров с варненската театрална трупа по няколко причини: предишният съвместен проект – режисьор-актьори от трупата на театъра, „Канкун“, се оказа най-смисленият спектакъл за последните два-три сезона от динамичния репертоар на ДТ „Стоян Бъчваров“- Варна. Втората причина е съсредоточена в естетическите подходи на режисьора към всеки драматургичен текст - Стилиян Петров априори не е режисьор, който прави компромиси с работата си. Третият аспект на желанието ми да присъствам на „Опасни връзки“ е споменът ми за „Опасни връзки“ под режисурата на Десислава Шпатова в годините на моето младенческо светоусещане за театралната магия. Тогава в далечната за някои 1999-та бях развълнувана и удавена от играта на актьорите в проекта на Десислава Шпатова. Тази магия така липсва на най-новите постановки, че и аз като пенсионерите се улавям в носталгично развързване на спомени за времето, когато бяхме млади и дръзки в театъра.
До първия половин час наблюдавах с напрегнатост действието на сцената, исках да видя онези актьори, които познавам във вихъра на активността им. В аскетичната сценография (Венелин Шурелов) от коридори, през чиито повърхности силуетите на любовта и мъстта се гърчеха, в костюмите, заимствали елементи от различни епохи (Елица Георгиева) имаше повече живот и лекота, отколкото в самите тела на актьорите. Тогава си казах, че не трябва да очаквам и да сравнявам всичко видяно, прочетено за „Опасни връзки“ (от епистоларния роман на Шодерло Дьо Лакло до родни спектакли и екранни адаптации), а да изпразня съзнанието си - все едно че виждам деца, които си играят на семейство. Тези деца бяха концентрирани, сякаш вървят по тънък лед и се притесняват той да не се пропука под нозете им. Децата изпитваха радост от играта с леда, но не достатъчно, за да усетим насладата от ритуала на играта. Децата се страхуваха да се отпуснат, да излязат от регламента на режисурата, мизансцена, за да могат да отключат спонтанността си. Затова играта им на вид красива, изтънчена, естетична, залагаща понякога изненади, не ме подтикна да желая да играя с тях, поне в качеството на зрител. Омагьосаният зрител обича да си припомня жестовете на играта, детайли от нея, омагьосаният зрител иска да говори за преживяното, да развълнува другите. И понеже нямам сила да въздействам с вълнения, защото те са по-малко от очакваното, ще се опитам да разкажа за достойнствата на „Опасни връзки“, въпреки дефицита му на гъвкавост.
Спектакълът започва с трансформацията на играта на пикет по драматургия (игра на карти) с игра на домино - интересен ход, умно втъкан в началото и финала на спектакъла - все пак „Опасни връзки“ е домино на страстите, в което всеки е войник, част от доминото-плочка, поддържаща цялостта на играта.
На пресконференцията преди премиерата на спектакъла (27 март) режисьорът Стилиян Петров каза, че се е интересувал от войнствения импулс, който ръководи човека и тъй като войната лежи в самата природа на хората, темата за войната като вид комуникация между персонажите в спектакъла е онзи мост, по който е провел своите анализи. Във войната за завладяването на другия се излъчва еротика и именно тази еротичност е и притегателен остров за изследване. Атаката, нападението, страстта към завладяването на другия завладяват театралната сцена.
Аристократи от Париж през XVIII век овладяват скуката на живеенето си в съчиняването на опасни интриги-връзки, в които сексът е крайната награда за вярност към връзките. Да притежаваш тялото и ума на другиго, загубил се в сърцевината на тялото ти, докато душата ти копнее за победа над нови тела и сърца е смисълът на играта, игра, в която нараняването и смъртта са подправка към еротичното гурме. Разбира се в потока от секс, насилие, раздели и предателства понякога се случва да има и любов и най-голямата ирония на съдбата се крие в опасността да се влюбим, защото и най-големият скептик в любовта не е защитен от нейния вирус. Вирусът „любов“ пленява Валмон (Стоян Радев), любовта убива Президентшата дьо Турвел (Екатерина Георгиева), от любовна глупост малката Сесил дьо Воланж (Гергана Плетньова) и Кавалерът Дансьони (Стефан Додуров) излъгват чувствата си, любовта не е спестила сълзи и бръчки на Мадам дьо Воланж (Даниела Викторова) и Мадам дьо Розмонд (Юлияна Чернева). Любовта надхитрява опасните сметки на Маркиза дьо Мертьой (Веселина Михалкова), любота е превърнала в опитна своя робиня куртизанката Емилия (Цветина Петрова). Толкова много любовни атаки, че ти се иска да изтриеш от речника си думата „любов“.
В края на 50-те години на XX век режисьорът Роже Вадим екранизира „Опасни връзки“, където Валмон и Мертьой са съпрузи, но на финала лицето на Мертьой е белязано от белег на изгаряне, за да се знае какъв демон се крие под кожата на една красива жена. В историята на Роже Вадим всички се сливат с дивния ритъм на джаза, а смъртта на Валмон е почти нещастен случай. Тук няма дуаели, шпаги, стрелба с мускети и пр. В края на 80-те години на XX век Милош Форман в сътрудничество с Жан Клод-Кариер снимат „Валмон“, в който актьорът Колин Фърт е толкова неочаквано крехък, че ти се иска да му пристанеш. Година преди филма „Валмон“ Стивън Фриърс прави най-добрата си киноистория, а именно - интерпретира романа на Лакло във филм. Неговите „Опасни връзки“ и до днес са връх в енергията на агресорския инстинкт, инстинктът на завоевателя. През 2012 г. корейският режисьор Хо Чжин Хо засне азиатска версия на романа, в която действието е пренесено в Шанхай през 1931-ва. Във филма участват най-големите звезди на китайската и корейската кинематография. Филмът е показван в кинофестивала в Кан, Международния кинофестивал в Торонто и Международния кинофестивал в Пусан. Тук камерата прави чудеса, а цветовете превръщат зрителя в ням наблюдател - толкова красота и блясък са възможни единствено в азиатското кино. В тази интерпретация е предложен възможно най-романтичният финал за развоя на отношенията между виконта и президентшата, той умира в прегръдката на своята жертва, която му прощава всички предателства. Телата са притихнали в кървавия сняг, а тъмното небе поглъща в тишина тяхната опасна връзка.
Залогът е голям, хапката да интерпретираш на сцена „Опасни връзки“ може да се окаже горчива, но все пак спектакълът на варненска сцена има своите достойнства: концентрация на действието, изненадващи находки (балетната импровизация на Юлияна Чернева, сценографията от падащи възглавници, решението, че Мертьой си пада по всяка плът, без да подбира половете - Мертьой е всеядна на тема “секс“). Изключително въздействие има музиката на Петя Диманова, в която се развива заиграване с тангото на втори план, подобна музикална игра ме препраща към оригиналната музика на образци от световноко кино: „В настроение за любов“, „2046“ на Уонг Карвай . Актьорите са се вторачили в прецизното и точно произнасяне на репликите, спектакълът притежава стройна структура, харизматичност. Това, което обаче ми се струва, че му липсва, е ритуалът на играта. Вглъбени в прецизното изпълнение на концептуални заръки, актьорите се нуждаят от потапяне, от сигурност, от полет, от лекота. Поне на този етап полетът е по хоризонталата на спектакъла. Но, за да поискам да бъда зрител на „Опасни връзки“ повече от веднъж, ми трябва виртуозността в овладяването на душата, природата на персонажа. Надявам се, че полетът скоро ще се случи.
Елица Матеева
