„Потъването на Созопол”- другото възможно убежище
Сценарий: Ина Вълчанова и Костадин Бонев
Режисура: Костадин Бонев
Оператор: Костантин Занков
Музика: Николай Иванов
С участието на: Деян Донков, Снежина Петрова, Светлана Янчева, Стефан Вълдобрев, Васил Гюров, Биляна Казакова, Жорета Николова и др.
Последната творба на режисьора Костадин Бонев, показана на 32 издание на „Златна роза” е силна, искрена история за поколението, с което се индетифицирам. Преди началото на фестивала участвах в анкета с въпрос: „Какъв филм искате да гледате?”Отговорих първосигнално, че искам да видя филм за моето поколение. Гледа ми се филм за странници, за хора с душа, за аутсайдерите, които живеят между нас, защото се чувствам точно така. И ето, че във втория ден от филмовия форум открих своя филм: „Потъването на Созопол”. Докато пиша тези редове, гледам на диск за трети път филма и си признавам, че все повече и повече се влюбвам в персонажите, в дъжда, в кучетата на града, в пейзажа, в стъклените чаши с водка на Чаво (Деян Донков). Прелиствам романа на Ина Вълчанова, използван като сценарна основа и потъвам в редовете, в сълзите му, защото тук, макар и да няма буквален плач, живеенето притежава сълзи.
Има два вида възприятия за този филм: приемане или отричане. Моето възприятие е ПРИЕМАНЕ. Приемам филма с някои несъвършени негови дължини, приемам героите му, въпреки тяхното разпиляно екранно време, приемам тъгите и депресиите им, приемам с отворено сърце отчаянието им, защото техният свят е близък на депресиите ми, на перманентните ми откази да съществувам в познатото пространство. Чаво, Нева, Джинджи, Нел, Док, Откачалката, героите на романа са интересни чешити, те чувстват, обичат, пият до забрава и горят в живота си. Може би те ни се струват без характер, може би тяхната апатия Ви наподобява псевдо форма на оригиналност или пък псевдо проява на артистична интелектуалност, но именно тези отличителни черти ме вълнуват, подтикват да изпитвам съпричастност и симпатия към тяхното общо чудо или пък спасение.
Фабулата на „Потъването на Созопол” е като приказка: имало едно време един човек, който загубил всичко и решил да си даде последен шанс. Заминал за Созопол, взел 10 бутилки с водка, когато изпие последната водка, ще се случи или няма финалът на живота му. И наистина, финалът на живота на Чаво се осъществява в друго начало: чрез хората около него. Всички негови приятели пристигат в Созопол и когато последната бутилка с водка е изпита, те са отново заедно, но без Откачалката. Все пак тя невидимо присъства до приятелите си чрез своите електронни писма от другия свят.
Всички ние сме като герои от филм, само че изтикани от екрана и въпреки това играем страстно, докато осъзнаем, че желанията ни, опитите да продължаваме играта постепенно губят смисъл. Чаво (Деян Донков) е мечтател, въпреки слабите си страни, лошите си навици, той е симпатичен с чувствителността си, с грешките си, с изневерите си. Нева (Снежина Петрова), Нел (Биляна Казакова), Откачалката-Джин (Светлана Янчева), Джинджи (Васил Гюров) и Док (Стефан Вълдобрев) са светли същества. Те са като деца, въпреки че отдавна косите им носят сив оттенък. Всички се опитват да живеят, като полагат грижи за светлинките в тунелите си.
Действието се подрежда в пъзел от спомените за семейството на Чаво: за брат му (Леонид Йовчев), за майката (Петя Силянова), за бащата (Веселин Мезеклиев). Спомените са болезнини, в тях доминира суровостта, предателството, авторитета на властен баща и нежна, тихо подчинена на патриарха на семейството майка. Чаво се чувства виновен за смъртта на всеки от тях, за липсата на възможност да промени статуквото от обстоятелства, белязали съдбата на семейството му. И все пак Созопол е тук, Чаво е избрал Созопол за последна (евентуална) спирка от битието си.
Камерата на Константин Занков е уловила самотата, изоставеността и същевременно тъжната топлина на отминалото, изчезналото време. Камерата и режисурата обичат своите герои, обичат дъждовния Созопол, обичат бездомните кучета - последните посрещачи на изгрева и залеза. Един от финалните кадри на „Потъването на Созопол”, в който кучетата стоят на брега, обобщава живеенето ни. То е в очакване на другото, неизвестното, може би и на смъртта.
Част от актьорския състав участва във филма на Костадин Бонев „Подгряване на вчерашния обяд”(2002). Към тях се включва и Васил Гюров - едно от лицата на легендарните групи „Кале”, „Нова Генерация”, „Ревю”, а композицията на Васил Гюров „Плачеш ли?”от филма е отговор на всичко казано дотук за идеята на романа и екранизацията му. Актьорите присъстват деликатно, сетивно, те сякаш излъчват светлина, дори когато споделят помежду си своите болки и страдания.
Ако възприемем Созопол като метафора на несбъдналите се намерения, то Созопол е и метафора на възможното бъдеще, затова, когато Джин се сбогува екранно с героите, тя казва, че в Созопол (в живота-бел.авт) няма логика и че след всяко потъване е възможно и ново издигане, стига да го потърсим. Всичко е временно, както и нашите спасителни убежища. Важното е да сме будни и присъстващи на точното място - тогава животът (Созопол-бел.авт.) ще ни се случи. Със сигурност!
Елица Матеева
