„Пурпурният остров“- когато „Театърът е храм, но без Бог“
Преди години, когато се оформяше т.нар. „руски сезон“ на Народен театър „Иван Вазов“, медиите разгорещено тръбяха,че режисьорът Теди Москов ще поставя „Генерална репетиция на пиесата на гражданина Жул Верн в театъра на Генадий Панфилович с музика, изригване на вулкан и английски моряци” или в кратце „Пурпурният остров“ от Михаил Булгаков. На този остров (в оригинал заглавието е „Багровый остров”) червенокожи туземци превземат властта, а бившите нейни собственици – бели арапи все се опитват с провокации да си я възвърнат. Червенокожи туземци - бели арапи, ах, тези алегории, от които персонажите (театрали) в „Пурпурният остров“ се боят, та тези персонажи да ви напомнят за едни герои от една революция, за която моето поколение в училище казваше: Великата октомврийска революция и на всеки 7 ноември манифестирахме по булевард „Христо Ботев“ във Варна?
В Държавен куклен театър - Варна на 4 и 5 ноември 2015г. Теди Москов постави премиерно непоставяната в България пиеса от Булкагов „Пурпурният остров“!!! Този чуден спектакъл ме подсети за толкова много забравени клишета, с които в училище в часовете по история ни „омагьосваха“ мозъците. Но поне при Теди Москов винаги се казва истината: “електрификация без контрабас е равно на съветска власт“.
Пиесата е създадена по мотив от фейлетона на Булгаков „Пурпурният остров”. Тя е завършена през 1928 г., но дълго е била задържана от Главния репертоарен Комитет в следствие на острата тогава критика срещу писателя в съветския печат. „Пурпурният остров” претърпява редица изменения и допълнения, някои от които поискани от самия режисьор – всеизвестният за тогавашните театрали Таиров. Таиров се опитал да разконцентрира вниманието на публиката с изявлението, че в пиесата става дума за живота на театрална трупа, в някое си далечно провинциално градче, но московчани веднага разбрали истинското предназначение на пиесата. Само след половин година спектакълът слиза от афиша. До смъртта на Булгаков текстът не е публикуван в СССР. За първи път излиза от печат през 1968 г. и то в Ню Йорк. В СССР това се случва в следствие на перестройката чак през 1987 г. През 1930 г. Булгаков в писмо до правителството пише за „Пурпурният остров”: ”...моят писателски дълг, както и призив е за свобода на печата. Аз съм горещ поклонник на тази свобода и вярвам, че ако откриете някой писател, който твърди, че тя не му е нужна, той ще заприлича на риба, която публично ни уверява, че не й е нужна вода.” В писмото си Булгаков добавя, че в пиесата действително се издига една сянка – сянката на Главрепертком (цензурата), която възпитава слуги и ласкатели, а това убива творческото мислене. Това е въвеждащата информация според справки тук-там и най-вече в интернет.
Режисьорът Теди Москов каза пред варненските журналисти, че той е гледал в Театър „Таганка“ „Пурпурният остров“ и според мен явно нещо отдавна го е подтиквало към тази драматургия, защото обстоятелствата, в които живеем доказаха, че словото няма как да умре, няма как да изчезне без да не ни изгори с истината, която носи. Всъщност словото гори само чувствителните хора, хората със сетива, а за мен всеки зрител на спектаклите, които сътворява режисьорът Теди Москов съвместно с даровитите актьори на варненския куклен театър, е СЕТИВЕН ЗРИТЕЛ, ЗРИТЕЛ С УСЕЩАНЕ ЗА ИСТИНАТА! И понеже стана дума за сетивност, когато присъствам на спектаклите за възрастни във Варненския куклен театър, все си го пожелавам: „дано този пламък, това усещане за семейство, това единение по-често да съществува и в други родни театрални сцени!“ Пожелавам си го, защото е имало времена, когато животът на актьора, енергията на актьора не бяха думи с бели якички от нечия режисьорска експликация, а реалност и актьорите горяха на сцена! Днес продадените билети определят ( по реформа) интелектуалното и действено гориво на актьора.
„В трамвая си плащам, на баня си плащам, театърът да е достъпен...., но чак безплатен?!? Ето това е нахалство!“- споделя болката си театралният директор Генадий Панфилич (Вера Стойкова). Театралният директор като perpetuum mobile вдига телефона с „Няма безплатни пропуски!“. Влизам му в положението, защото, който смята, че духовната храна расте по палмите на пристанището ни и е свикнал да влиза в Храма без да си плати, без да е дал нещо с двете си ръце за Храма, влиза в него с мръсни обувки, не бива и не трябва да се занимава с култура. Заразно е и за самата култура - припомних си скорошна случка: непосредствено сред изборите нов-стар общински съветник се обадил на местен културен институт с думите: искам пропуск за цялата програма, защото аз ще бъда общински съветник в комисията по култура!“ И ето ти: директорът свива рамене, разпорежда се на счетоводството: да се задели безплатен пропуск, защото от тази комисия зависят разни средства за културни събития...Реалност, фикция, пиеса от 1928 г. и един спектакъл, всичко се смесва, всичко е действителност, абсурдна, тъжна, пошла действителност.
Драматургът Василий Димогацки (Красимир Добрев) под псевдоним Жул Верн е написал пиеса за чудо и приказ, която трябва бързо да се намести като спектакъл, защото Великият Разрешитор Сава Лукич ще идва в театъра. А театърът не е плащал заплати на актьорите, длъжник е на разни учреждения и Лукич е човекът, който може да спре финансовата агония на театъра при условие, че разреши поставянето на новата пиеса. Актьорите се страхуват от алегориите, защото разрешиторите тълкуват нещата така, както те ги разбират (според капацитета им и „експертността им“, а двете обикновено стигат до мелодията на „Интернационалът“). Всички репетират стремглаво, нямат вулкани, но имат бутафории, нямат вигвами, но имат сценични работници, нямат смелост да бъдат себе си, но трябва да се яде, да се плащат сметки, а приклонената главичка, нали знаете - сабя не я сече. Започва приключението на онзи остров с туземци и арапи и с много перли - сочни хапки за страните от Европа. Власт, революция, преврат, предателства, сделки, в които третият печели - хрониката е позната.
И Сава Лукич се появява, този Сава Лукич на Галин Гинев, излъчващ респект и сериозност прилича визуално на страховития Берия. И наистина, спокойният тон, хладните му жестове, стъ кленият поглед сковават живота на театъра. Сава Лукич променя финала на пиесата, разрешава последната със заповед: да се изпише на афиша, че билети няма. А като няма билети, кой ще е зрителят? Отговор - пиесата остава без зрител, макар тя да не е забранена.
Финален монолог, композиран от последните диалози на писателя с псевдоним може да те разплаче в края на спектакъла и сякаш от втори ред долових сълзите в очите на Димогацки - монологът на твореца,чиято тракаща машина е акордеон, а буквите се извиват като любима мелодия. Писателят, скрит в студенината на тавана, в очакване на постната си кашица, далеч от досадните въпроси на перачката кога ще заплати за прането... Писателят и онези студени нощи със звезди, отразяващи през прозореца своята напукана светлина. Скоро ще настъпят сковаващи виелици, които ще дрънкат режещо, а той, писателят дори галоши няма... Трудно е да си писател в тези дни! Трудно е да си свободен днес! Гладният може ли да е свободен!?!
Не бих се наела да откроявам кой играе най-добре, кой се е справил най-добре в конкретния спектакъл. За трупата на варненските кукленици този въпрос е нон-сенс, защото актьорите умеят да играят всичко - да изпълват дори и малките епизодични откровения на сцената със светлина. Театралният храм трябва да свети! Светлината е неговият БОГ и актьорите са деца на светлината! Храмът няма друг смисъл, освен този: да ни дава сили за живот, живот ВЪПРЕКИ!
В „Пурпурният остров“ всеки компонент на спектакъла (вълшебните костюми на Свила Величкова, коректният превод на Майя Праматарова, безкомпромисната режисьорска работа на Теди Москов, музиката на Антони Дончев, актьорите) дарява животворна вода-надежда, че има смисъл от това да се прави изкуство и има смисъл да бъдем мислещи същества!
Елица Матеева
