„Раната“ – имаме ли милост за чуждия агхет*?
„ За арменския геноцид научих, когато бях юноша. Снимах „Раната“ специално за турската публика - за онази, която не познава историята, за онази, която я отрича. Но това е и филм за арменските зрители. Искам да събера, да обединя арменци и турци, докато гледат моя филм.“ Фатих Акин
„Раната“ на Фатих Акин е особен филм, съпоставяйки го с всичко, което е снимал до последното си режисьорско приключение. Да съчетаеш множество изразни средства и жанрове в изграждането на една тъжна приказка за страдалческите странствания на ковача Назарет в търсене на дъщерите си-жертви на арменския геноцид, се изисква повече от хазартна смелост, изисква се почтеност и достойнство, каквито, разбира се, Акин отдавна е доказал, че притежава.
Много се съпротивлявах, преди да се опитам да анализирам „Раната“. Първата причина се крие в ароматите на филма: аскеза, меланхолия, сънища, с които,ни облъчва тъгуващият Акин. Втората причина, поради която ми е трудно да навлизам в пластовете на тази история, е личната ми ограниченост по отношение на опита ми да боравя с фактологията. Признавам, че съм лаик – не познавам същността, дълбочината на агхет. И затова ми е по-лесно да разгадая „Раната“ чрез „Морфология на приказката“ от Владимир Проп. Наистина за познавачите на това изследване „Раната“ блестящо е вплела в сюжета си анализите на Проп. Получил се е увлекателен, задържащ дъха филм.
Статистиката сочи, че за периода от 1895 до 1921 г. са избити 1 543 271 мъже, жени и деца-арменци по произход, много други са изселени. През 1915/1916 г. от родните им места е депортирано над 1000 000 арменско население. След Първата световна война Османската империя като губеща страна от войната компенсира своите комплекси, подлагайки на кланета, репресии и масово изселване този миролюбив и работлив народ, считайки го за приятел на победителката Русия. Кому е нужна подобна жестокост? На Аллах, на побъркани умове, които ненавиждат християните или отново зад безумието в историята на човечеството стои тъмната сянка на управляващите?
Република Турция и до днес възрязява срещу употребата на израза „арменски геноцид“ . В качеството си на наследник на отоманската администрация Турция не поема отговорността за наличието на тези събития.
В първите минути на „Раната“ проблясва острието на една ножица - ковачът Назарет продава труда си по-скъпо от обикновено на свой съгражданин, защото изпитва яд към язвителността и самодоволството на богатия. След това признава своя грях в църковния храм. Скоро всички арменци в Мадрин ще празнуват Великден. Вечерта семейството е обезпокоено - турски войници депортират арменските мъже в трудов лагер далеч от дома - в Диарбекир. Назарет става свидетел на всевъзможни жестокости. След година губернаторът на Диарбекир ще прости на тези престъпници при условие, че те приемат исляма. По случайност Мехмед, амнистиран затворник, не успява да умъртви Назарет: може би има страх от Аллах, спасява го, защото несъзнателно чувства вина за безчинствата на турските войници, а и все пак неговият нож предизвиква за цял живот болка за Назарет. Раната, която му нанася, лишава едно човешко същество от глас. Назарет никога няма да може да говори както преди. Загубата на глас е знакова за историята, тя е свързващото звено - един народ загубва битието си, живота си, заради фикс-идеите на младотурските управници.
Раната оставя следи, но дори и без глас арменският народ съумява да посрещне страданията си достойно с вяра, с разум, със стоицизъм. Личната история на Назарет се превръща в синоним на голямото, на цялото, на сентенция за съдбата на арменския народ. Открит в пустинята от търговец-производител на сапун, Назарет намира подслон в Алепо. В Алепо той гледа заедно с хиляди приятели по съдба „Хлапето“ на Чаплин и естествено като своите събратя се идентифицира с героите на Чаплин. Кино в киното е прийом, който Акин обича да използва („Солино“ 2002). Благодарение на киното Назарет открива своя чирак Левон. Може би все пак той ще открие семейството си. Надеждата не го напуска - нощем в най-тежки моменти се явява призракът на съпругата му Ракел (чувствено и деликатно изпълнание на певицата Хинди Захра), чиято песен го спасява. След 1918 г. Назарет странства и обикаля всички приюти за сирачета-арменчета в търсене на своите деца. Така след няколко години се озовава в Ливан. И в един от последните приюти открива на снимка своите големи момичета, които след като са навършили 16 години са отпътували за Куба, а в Хавана баща им открива, че вече са на друг континен т- в град Минеаполис, Северна Америка. Назарет успява да събере парите за нелегално преминаване на границата. Но и в Америка се оказва враг на местното население. Американците са показани в своята клиширана огранченост - жестоки ксенофоби, които по подобие на турските войници са готови да убият, пребият, насилят по-слабия, да смачкат различното. За да оцелееш в този свят трябва да играеш по неговите правила и Назарет оцелява, защото има цел. През 1923 г. той открива в едно провинциално американско градче Лусин. Баща и дъщеря реват пред гроба на Арсин (другата дъщеря), но са заедно. ВЪПРЕКИ РАНАТА!
Мартин Скорсезе - режисьор, който винаги е бил с емблематично значение за Акин, а в последствие става негов приятел, провокира своя по-млад колега с идеята част от действието на филма да се развие в Хавана - този град според Скорсезе предлага неповторима атмосфера. Снимките започват през 2013 г., като се разполагат в няколко локации: Йордания, Канада, Малта, Куба, Германия. Името на главния персонаж е с многопосочни значения: Назарет – асициации с Исус от Назарет, а фамилията Манукян идва от присъствието на двама арменци, живееши в Америка и имащи връзка с филма: Алекс Манукян (28.06.1901-10.07.1996), спасил се от арменския геноцид, емигрирал в Америка, впоследствие става бизнесмен и предприемач в Детройт. Хайг Манукян е американски арменец, професор по кинематография, преподавател в Нюйоркския университет, чийто ученик е бил Мартин Скорсезе.
Фатих Акин е мечтател. С „Раната“ може би се опитва да промени света, но за съжаление светът демонстративно е декларирал отказ от промяна, отказ от търсене на смисъл, отказ от милост. Милостта е присъща на личности, които имат страх от Бога, без значение как се назовава по име Бог. Мехмед, Омар, Крикор и всички други, които помагат на Назарет, са странници, които носят в сърцата си любов към себеподобния, независимо от неговия произход, религиозни убеждения, политически пристрастия. Затова тези хора ще се откроят, ще се запомнят, добрината им ще бъде светлина за пътя на следващите поколения. Защото тези малки великани осмислят живота ни, а не политиката и бесовете на управниците. Мечтите на Акин биха се сбъднали само чрез делата на малките великани с добри сърца.
Творческата биография на Фатих Акин е безпрецедентен пример за дръзко и свободно балансиране между две култури: едно постоянно пътуване между Босфора и Елба. Акин снима яростно, с цялото си сърце, същевременно е романтик, който се вглежда с нежност и любов в екзистенциалните проблеми на героите си. Сред най-вълнуващите му кинотворби са филмите „Солино“, „Храна за душата“, „На прага на Рая“ и „Музиката на Истанбул“. Първия си голям успех постига с филма „Срещу стената“, за който печели „Златна мечка” в Берлин през 2004 година. Авторската музика в „Срещу стената“ , както и в „Раната“ е написана от филмовия композитор Александър Хаке, а оператор на „Раната“ е Райнер Клаусман, чиято работа по филмите на Акин („Солино“, „Храна за душата“, „Срещу стената“, „ На прага на Рая“) е забележителна. Камерата на Клаусман, музикалният наратив на Хаке (микс от рок и етно музика) отключват, отварят филма към сетивата на публиката.
Тахир Рахим като Назарет е пестелив в словото, но пък в тишината на тялото на Назарет бушуват страсти: гняв, прошка, бунт, любов, болка се преплитат в одисеята му по намирането на истината за хората, а тя е простичка: хората не се раждат с омраза спрямо другите в сърцата си, омразата се научава в цивилизационната джунгла - тя е средство да се оправдаят грешките на проекта „хомо сапиенс”. Тахир Рахим („Пророкът“-реж. Жак Одияр, „Миналото“-реж. Асгар Фархади) споделя за участието си в „Раната“: „Аз съм като онези странници в уестърните на Серджо Леоне. Те обикновено мълчат. Но моят герой е принуден да мълчи, защото физически е лишен от глас. Докато работихме върху моето мълчание във филма, аз упражнявах различни жестове, защото Назарет трябва да успее да бъде разбран от всеки, неговите жестове трябва да бъдат достъпни, разпознаваеми. Струва ми се, че този достъпен език е бил еднакъв за всички, но после историческите обстоятелства са ни променили.“
„Потърси и ще намериш“ - казва директорката на приюта в Ливан, където дъщерите на Назарет са живели, в тази епизодична изява на датската актриса Трине Дирхолм е съсредоточена житейската философия на ковача от Мадрин. Той търси в пустинята, в Хавана, в снега на Дакота, търси истината за милостта, в която животът би трябвало да продължи. Но дали усилията на интернационалния екип, създал филма (Италия, Германия,Франция, Полша, Канада) ще променят глобалното съзнание? Струва ми се, че отговорът е съсредоточен в една мисъл на Акин, свързана с друг негов филм („На прага на Рая“): „В края на краищата смъртта е нещо толкова нормално, колкото и раждането, но все пак какво й е нормалното и как ще продължи след това животът? Дали той, животът ще може отново да стане нормален? Мъртвите продължават да живеят, когато мислим за тях!“ С „Раната“ Акин не осъжда, а копнее за милост, която едва ли някога ще имаме сила да подарим!
*агхет - геноцидът се описва и с арменската дума агхет: „невъобразимо престъпление“ или „голяма катастрофа.
„ВТОРИ ДУБЪЛ” - РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2015 на Елица Матеева
(п.п. ако „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” са кинозаглавия, подходящи за поп-корн, то „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” не ти позволява да шумиш с пуканки в салона!)
