„СВЕКЪРВА” – да се издигнем над живота!
Добрият спектакъл не се нуждае от преразказ. След толкова много сезони, прекарани над белия лист, посветени в анализи на представления, съм убедена,че ролята на театралния критик се състои в мисията да освети уважаемия зрител кога и защо трябва да си купи билет за театър и за кои спектакли задължително трябва да си спести парите. Припомняйки си сравнително средния по артистични страсти миналогодишен сезон на ТМПЦ – Варна, все пак „Свекърва” е добър спектакъл, който защитава спомените ми за славните години на ДТ „Стоян Бъчваров”- годините преди театърът да стане част от сложна за произнасяне абревиатура.
„Свекърва” от Антон Страшимиров е спектакъл с естетска визия.Странно ми е защо уважаемата комисия от експерти на САБ не е номинирала и не е забелязала прекрасните костюми и сценография на Мира Каланова? Вярно,че Варненският театър има номинация в тази категория за друг спектакъл, но работата на Мира Каланова е перфектна и предопределяща цялата енергия на спектакъла. Определено режисурата (Стоян Радев Ге.К.) се е опитала да надскочи битовата, традиционна трактовка на произведението: тук-там усещаме елементи от биомеханичното разиграване на актьорите, понякога се чувства лек аромат на Брехтианско отчуждение от текста, което пък предлага иронично тълкуване на обичайните заподозрени: действащите лица. Има моменти, в които етюдното и фрагментарното изразяване на конфликтите между персонажите пресолява възприятията ни, но все пак „Свекърва” притежава очарование и облик: спектакълът се характеризира с плът, която не може да се забрави. Докато наблюдавах отделни мизансцени в съзнанието ми се отключиха спомени за работата на Боян Иванов с актьорската трупа на драматичния театър в град Плевен. Изплуваха картини от спектакъла му „Чайка” от А.П.Чехов.
Да припомним фабулата: Костанда (Веселина Михалкова) постоянно критикува своята снаха Дечка (Петя Янкова), а синът й Велчо-Свилен (Стефан Додуров) се върти като сателит между планетата-майка и планетата-съпруга, как да угоди на жените у дома, как да установи баланс между тях? Къщата на Велчо–Свилен се обитава и от две наемателки-майка и дъщеря. Те: Неделя (Милена Кънева) и Дафинка (Даниела Викторова) са като подправка за живота на Дечка и Костанда. Дафинка палаво подрежда света на Костанда и Дечка в критичен момент за свекървата и снахата и успява да съхрани брака на Велчо-Свилен и Дечка, въпреки че опасността младите да се „парясат” е реална. Костанда попада в интересна ситуация, която е катарзис за обтегнатите отношения на младоженците, а Дафинка най-после се сдобива с мечтания „офицерин от Казанлък”, който й предлага брак. Домът на Велчо-Свилен се разделя с проклетата свекърва и младите съпрузи най-после си отдъхват.
Радикални редакции върху драматургията не са осъществени, разбира се между диалозите са интегрирани специални слова, създадени по друг повод, изричани от слугинята Марийка (Гергана Плетньова). Те са като контраст на вкопченото в бита ежедневие, в което забравяме за любовта. Дали допълнителният текст пречи или обогатява замисъла на драматургията – отговорите би трябвало да даде публиката. В някои отношения подходът за мен е оригинален, в други фрагменти е излишен и дори бъбрив.
Преди спектакъла публиката се наслаждава на хора за мерак от ранга на Берковската духова музика и пак нещо в мен проговори от миналото, когато преди 6-7 години в столицата един режисьор в салона на „Сълза и смях” освен с народна музика, захранваше публиката с кебапчета...сакън, подобен „скопос” в театъра на Варна не ни е нужен - и без това майстори много!
Народната музика успява да се заобича с ариите от световноизвестни оперни произведения, с които режисьорът е разкрасил гамата от чувства между свекървата и снахата, между наематели и стопани на дома, между брат и сестра, слугини и чираци и всякакви чудаци, появаващи се като призрачни видения зад врати, прозорци, коридори и салони.
Ако търсите психологическо разгадаване на отношенията между персонажите, то е сведено до минимум. Персонажите са решени по-често като комиксови герои, тук-там при наличието на важен логически момент те излизат от опаковката на комикса и се превръщат в човешки същества и отново нечий внезапен смях или пък повторения от движенчески партитури трансформират човешкото им начало в неразгадана сплав от сюрреалистични проекции на същества, които живеят между бляна за битие и битието.
Не мога да не откроя играта на Веселина Михалкова като Костанда и на Петя Янкова в ролята на Дечка - между тях се получила силна сплав от полюси, които постоянно са в борба, тяхната енергия е заразителна. Но най-силно впечатление ми направи работата на Даниела Викторова (Дафинка) - нейният персонаж се характерезира със специфична грациозност и същевременно скрит дяволит плам, който работи за каузата да изненадва взаимоотношенията между свекърва и снаха. Дафинка на Даниела Викторова е малък динамит, бомба, която знае как да приложи умни капани за развоя на събитията. Обобщавайки работата на всички актьори се открива намерението всеки да изпълни дисциплинирано указанията на режисьора. Отборът на акушерките, предвождан от Бранкова (актрисата Нели Вълканова) е свеж и весел акцент в цялостната енергия на спектакъла.
И все пак, изигравайки честно своята роля на театрален критик, изпълнявам своята мисия с напътствието към публиката: купете си билет за „Свекърва”, защото двата часа веселие и размисъл наистина ще ви издигне над ежедневието, така, както през цялото време персонажите се опитват един на друг да си подскажат, че ако се отстраним от дребнавието на живота, той може да се окаже наистина изключително приключение, стига да имаме сетивата на умен и любопитен пътешественик!
Елица Матеева
