„Фантомна болка“ – Театър 199: Какво сънуват рибите?
Рибата е странно създание. Прилича на глава, втренчила се многозначително, с натрапчива изпитателност. Сякаш иска да каже нещо, но постоянно мълчи. Човекът също е странно създание. Той уж разбира света около себе си, променя го, създава или съсипва някакви части от него, но не може да разбере себе си. И понеже няма търпание да дочака тайната за „разбирането на себе си“... човекът боледува. Боледува понякога душевно и по-често физически.
„Фантомна болка“ от Елена Алексиева под режисурата на Възкресия Вихърова е интересен театрален експеримент. Тази специална среща между драматургия и спектакъл е успешна, защото е осигурен адекватен дискурс, през който се развива спектакълът. Частният казус: жена, загубила ръцете си при трудов инцидент е „опакована“ от шума на медиите - в концепцията на сценографията (Зарко Узунов) медиите са индивидуализирани чрез средствата на мултимедия, която се превръща в отделен персонаж. По автор едно от действащите лица е журналистка, а в спектакъла нейното присъствие се трансформира в мултимедия, върху която тази „четвърта власт“ шуми, дразни с глупавите си въпроси, буди смях и съжаление, заради търсенето на сензации на всяка цена.
Иронична свирепост, но и поетична мекота излъчват изпълненията на актьорите, сред които бих откроила особения зярад в общуването между Йорданка Стефанова (Жената без ръце) и Петя Силянова (Мария). Мария се грижи за Жената без ръце. Мария е липсващият крайник, тя е като водата за рибите, Мария е протезата. Между Жената без ръце и Мария съществува интимност, доверие, приятелство, въпреки трудния характер на Жената без ръце. Липсата на част от тялото пресира тялото, душевният свят се променя, болката на тялото става и болка за съзнанието. Но е възможен и друг механизъм на съществуване: задоволеното тяло също може да пресира, дори още по-крайно да разпилее душата си. Жената без ръце страда по липсата на нещо нормално, което е загубила, страданието й е дефинирано от лекуващия й лекар (Стоян Алексиев) като „фантомна болка“. Обществото, което влиза в контакт с Жената без ръце, след като тя става известна със своите картини, рисувани с уста, също страда, също има предчувствия за липсваща част, с една малка разлика: копнежът по липсващото е изтрит, не трябва да се търси, да се чувства. Обществото сякаш е изкривило смисъла на нещата, те са лишени от съдържание за естественост. За галериста (Михаил Милчев) изкуството е търговия, затова и картините на Жената без ръце (които може би не са шедьоври, но са облъчени с медиен шум), придобиват изключителна стойност. За лекуващия лекар (Стоян Алексиев) медицината в своя перманентен опит да се сражява с болестите страда от безсмислие. Може би единствено Момчето (Николай Марков) все още не е усетило своята „фантомна болка“, по-точно то не е дефинирало предчувствието си за нея, защото все още не е придобило статус ВЪЗРАСТЕН. Но младостта отстъпва, идва зрелостта и усещането за липса се настанява сигурно и трайно в съзнанието.
Йорданка Стефанова изживява своята роля на сцената. Психологическото намира еквивалент в специфичен физически език. Тялото без ръце се движи по начин, при който краката се разполагат върху пода с онази разпереност, характерна за махането с ръце. Резки движения, деформиране на говора намират своя синтез. Вероятно тази специфика е изведена и благодарение на хореографа Анна Пампулова, която участва в този театрален проект.
Езикът, говоренето, словесното се трансформират в други значения. Например думата „изкуство“ в многократното й накъсване се превръща в „кус-кус“. Преобръщането на смисли и значения не е случайно - ценностните параметри, живеенето ни е с изместен център. Трябва да се случи чудо, за да се възстанови изначалното. И чудото се случва: на Жената без ръце й израстват ръце. Промяната настъпва в личен план, тя рефлексира в отношенията й с околните, но дали околните ще се променят?
„...животното има само един живот. И само него може да живее.“ Финал, тишина. Завръщам се към рибата - какво сънува тя, кога се събужда, събужда ли се?
Елица Матеева
