„Janne of Love” - за хората и човещината между Изтока и Запада
„Janne of Love” на Вилма Карталска и Радко Савов е селектиран за The Short Film Corner в Кан. Според създателите на късометражния филм, „Janne of Love” задава един изключително болезнен въпрос: защо днес, 24 години след падането на Желязната завеса, Изтокът и Западът – двата крака на Европа, продължават да се препъват един в друг, вместо да вървят заедно?
Разговарям с Вилма Карталска, сърежисьор, сценарист и съпродуцент на филма, защото искам младите в киното и в театъра да имат подкрепа, институциите да им обръщат внимание. Да показват уважение към труда им. И понеже отношението към труда им е на върха на копието, то поне ние - пишещите за култура, да сме съпричастни към работата и успехите на младите.
- Кой е Яне и какви хора според Вас са главните герои на филма Милица и Тимо?
Във филма Яне е българо-финландското детенце на главните герои, на което му предстои да балансира между двете култури на родителите си. Но мисля, че това чака всички европейци, особено идните поколения. Живеем в изнервено време, напрежението на континента расте. Ясно е, че и двата блока имат причини да се сърдят един на друг, но докато се зъбим помежду си, проблемите се задълбочават. В този смисъл Яне е компромисът в името на разбирателството. Западът има своите минуси, както Изтокът има своите плюсове, трябва да обединим положителните си качества за общото (европейско) благо. А иначе Милица и Тимо са типични представители на своите държави, хора прекарали половината си живот в Студената война, с всички клиширани представи за „врага“. Въпреки различията си, те намират начин да отстъпят от националните си предразсъдъци в името на „международното“ си бебе. Това е и посланието.
- Филмът бе показан в кино „Одеон“- как бе посрещнат от публиката?
Да, на закрита прожекция. Хората изключително много го харесаха и се скъсаха от смях, което ми напълни душата. Вече дни наред се обаждат, за да благодарят колко заредени са се почувствали и че доброто настроение ги държи оттогава. Имаше гости от Посолството на Финландия и от Турция, останаха страшно доволни, въпреки диаметрално противоположните култури, което ми вдъхва надежда за Кан. Получих и много комплименти за сценария, че е рядко смислен и остроумен, което е огромно признание, като се има предвид, че ми е първи филм. Много съм благодарна, че го приеха с отворени сърца, надявам се и занапред да е така.
- Какво пишат родните киноведи за качествата на филма?
За момента нищо, защото не дойдоха. Но доколкото разбрах, това е обичайна практика, така че не се впрягам.
- Как се прави кино, съчетаващо в себе си хумор, интелигентност, забава и добър вкус, според Вас?
Създателите трябва сами да притежават тези качества, иначе няма откъде да ги вземеш, за да ги вложиш. А ако си продуцент или дистрибутор трябва да имаш нюх, за да заложиш на верния кон. Струва ми се, че днес българските творци са изправени пред изключително важна мисия. Народът се нуждае от будители, а не от ментори. Нещо, което често се пропуска от по-възрастните хора на изкуството. Зрителят не иска да му размахваш пръст, внушавайки му идеали от отминали епохи, неприложими в съвременната объркана ситуация. Но е петимен да чуе: „Ей, няма как да вървиш напред, ако не се изправиш и не тръгнеш. По-добре да търсиш светлината, плачейки, отколкото да плачеш, без да я търсиш. А сега, дай една ръка и ставай, че път ни чака.“ Трябва да дадем надежда на хората и то да го направим на техния език, за да го вземат присърце, а не да ги отблъснем с празна интелектуалщина, с която те не се идентифицират. Това не значи да „слезеш“ на нечие ниво, както често го тълкуват, а да познаваш психологията и проблемите на хората като един от тях.
- Колко и какво Ви струват вирусът и усилието да разкажеш история чрез средствата на киното?
Един кредит, това в кръга на шегата. Слава богу, зад нас застанаха Посолството на Финландия, Аудиовидео „Орфей“, Община Несебър и МЦ „Зора“. Но няма да крия, че българинът щом чуе „снимаме филм“, надува цените тройно. Не стига, че държавата няма политика за подпомагане на късо кино, но и частниците ти извиват ръцете. Не може за един час снимки в болница да ти поискат 400 лева! Извинявайте, но в Хелзинки наемът на зала за 8 часа във Финвокс Студио, което е най-голямото звукозаписно студио във Финландия, е 85 евро?! Тук се включва българският гений – с няколко пердета за по 6 лева едното направихме финландска болница. Но се иска желязна организация и брилянтна логистика. Творецът се дъни тук, той затова е творец, а не организатор – е, да, ама няма пари, а без организация няма филм. Научихме се и на това, тук нашите зли езици казват: Ако бяхме на запад, това нямаше да се случва. А аз казвам: Е, да, ама сме на изток и затова имаме голям хард диск, за да се справяме с по-хард проблеми. Работа му е майката, не мрънкане. Вярно, имам чувството, че завърших второ висше, но другият път ще е по-лесно. А киното – киното е призвание.
- Коя и каква е пресечната точка между понятията „ИЗТОК-ЗАПАД”?
Човекът и човещината.
Интервю на Елица Матеева
