“ИЗМЯНА” от Харолд Пинтър или за “тайнството да не поглеждаш назад”
„Паузите в театъра са нож с две остриета. За предпочитане е да се избягват. Но ако веднъж вече си допуснал пауза, не я прекъсвай, докато не изцедиш всичко от нея - разтегни я колкото можеш, наелектризирай я, направи я многозначителна и плътна, така че да говори повече от думите.” Харолд Пинтър /1930-2008/
Тишината на драматургията в думите на Пинтър е капан за режисьора, ако той не я напълни със значения, спектакълът е обречен на провал. След премиерното представление „Измяна” на варненската трупа, спокойно можем да си отдъхнем, че смисълът в иносказателното мълчание на тази драматургия е извлечен пълноценно, още повече, че режисьорът Пламен Марков притежава необходимото познание за Пинтър.
В творческата му биография и до днес се помнят спектаклите в Народен Театър „Иван Вазов”, свързани с творчеството на Пинтър „Портиерът” и „Кухненският асансьор”, „Една нощ” на сцената на театъра в Пловдив. Преди години на страниците на вестник „Култура” Пламен Марков пише: „Като анализираме пиесите на Пинтър, откриваме не един свят, а паралелни светове. Пиесите му изискват изключително старателно тотално изясняване, като в същото време дяволски се съпротивляват на това. Най-често, в повечето от епизодите на сцената има само двама души, така че можем да считаме двама души на сцената за основна ситуация при нашето наблюдение. Убедено смятам, че когато на сцената има два персонажа, при Пинтър наблюдаваме три паралелно съществуващи реални свята. Така се опитвам да се приближа до онова, което самият той заявява, че при него персонажите и ситуациите са реалистични, но това, което прави, не е реализъм.”
Спектакълът „Измяна” ни въвлича именно в тези повече от два паралелни свята, в който персонажите Джери /Димитър Баненкин/ и Ема /Веселина Михалкова/ започват своя диалог с ежедневното клише „Как си?” Машината на спомените преминава през невротично пътешествие на тайна, оплетена с изневяра между съпрузи, стари приятели, в чиито отношения лъжата се превръща в истина, а истината придобива абсурдни измерения. Изневярата е тематичният стопър, прерастващ в предателство на взаимно доверие. Доверието се разбива на малки стъкълца и с появата на Робърт /Стоян Радев/-съпругът, на чиито плещи се пада най-трудното изпитание: да премине през кръговете на брачния ад, за да се опита да прости предателството.
Първите 15 минути от спектакъла минават мудно, докато Робърт не разговаря с Джери и не разкрива тайнството на личното превъзмогване – Робърт отдавна е наясно с признанието на Джери, че Ема е изневерявала с най-добрия му приятел. Актьорската работа на Стоян Радев върху ролята е може би най-важният коз за „дишането” на драматургията на Пинтър. Другият екзалтиращ участник в спектакъла е младият актьор Стефан Додуров, който е повече от сервитьор в този спектакъл - той е въвеждащият навигатор в спецификата на Пинтъровския ироничен изказ.
Наясно съм с намерението на режисьора да въведе в спектакъла свои студенти, всички актьори са негови възпитаници, но разсъждавайки върху разпределението на ролите, се сещам, че с още по-голяма дълбочина и интелектуален иронизъм в ролята на Джери и Ема успешно можеха да се въвлекат други талантливи варненски актьори. Все пак, нека се съобразим с избора на режисьора, който е демиургът на театралното статукво.
Средата на спектакъла създава усещането за 3D измерения с използването на мултимедия, която сякаш е жива с променящите се в нея едва доловими с обикновен поглед движения на предмети или хора. Движението е с обратен хронологически порядък, така, както пиесата изисква - зрителят е въведен в драмата на отношенията, които се проследяват в ретроспективен ход - от финала на кризата на отношенията до нейното начало.
Костюмите (Мира Каланова) отговарят на времевите ограничители, костюмите се променят с изискванията на 70-те и 60-те. Музиката на Калин Николов се вписва в ироничното тълкувание на драматургията - трагикомизмът на измяната е отчетен в динамичността на основния рефрен, който се повтаря паралелно с всяка мултимедия.
Характерното за този спектакъл се крие в точното и концентрирано разбиране на пестеливостта на диалога, неговото мъртво вълнение е разгадано с усет. Това, което не му достига, е може би още една степен на засилване на остротата в реакциите на персонажите, но със сигурност в бъдещите срещи на публиката с този спектакъл, актьорите ще придобият онази лекота на интерпретативност, която драматургията заслужава. Без предубеждения „Измяна” може би ще се превърне в любимо представление за варненската публика. Дано!
Елица Матеева
