“МАЛКИ РИТУАЛИ ЗА СБОГУВАНЕ” - последна спирка “НАДЕЖДА”
Отшумяха двата есенни форума, посветени на младата режисура и младите в театралната практика: "Панаир на младите" в Младежки театър "Николай Бинев" и театралните празници на младите в Ловеч. В селекцията и на двата театрални фестивала присъстваше спектакъла на режисьора Явор Веселинов с трупата на ДТ "Никола Вапцаров" - Благоевград, а именно "Малки ритуали за сбогуване" от Оля Стоянова.*
Отдавна не съм наблюдавала работата на този театър, а и студентските ми години в НАТФИЗ са вече част от бъдещата ми мемоарна литература, затова в София в рамките на една театрална вечер в Младежкия театър с голям интезитет на любопитството присъствах на този театрален гастрол, поради 2 причини: драматургия и режисура.
Оля Стоянова и Явор Веселинов са интересни представители на съвременната ни артистична целокупност, доколкото в дни на криза и неяснота за настоящата театрална стратегия, родните артисти могат да се чувстват пълноценно и уютно в битието ни. Според мен общото между Оля Стоянова и Явор Веселинов, освен драматургията, която е повод за изключително самобитен и въздействащ като магическа хипноза спектакъл, е деликатността като отношение към съвремието ни.
Оля Стоянова е позната на българските читатели, интересуващи се от нова българска проза и поезия като любопитен, имащ какво да каже и как да го каже автор, а мотивът за написването на пиесата е журналистически репортаж, дело на авторката - мястото на събитието и героите му се превръщат по-късно в център на "Малки ритуали за сбогуване". Всъщност, какво се случва със старите хора, изоставени в съответните старчески домове, какво се случва с всички, които предчувстват настъпването на старостта? Връзката със старостта е неизбежна, всеки остарява и непременно събира смелост, за да преживее този физически аспект, след който идва и...СМЪРТТА.
Режисьорът Явор Веселинов е известен с актьорската си професионална кариера, по-късно той започна да прави свои успешни опити в киното и ето, че в "Малки ритуали за сбогуване" има и театър и кино, при това в чувствени пропорции и естетически изведено качество.
Фабулата на пиесата е простичка на първо четене: старци и персонал са в ежедневна битка за взаимно оцеляване и понасяне. Трудно е съвместяването на битието, въпреки че според Кундера, битието се характерезира с лекота. Та и тази лекота е "непосилна": персоналът от сестри (актрисата Биляна Дилкова като главната сестра и актрисата Жанет Керанова като втората сестра) се обогатява с ново, свежо попълнение - млада сестра на име Надежда (нежна и крехка на вид Естер Симеони). Старците (Маруся Ваклинова и Андраш Кончалиев) се появяват сякаш винаги внезапно, опаковани в мистерията на своя живот (като персонажи от филм на Дейвид Линч), а животът, уви, се ситуира в познатите ритуали на деня - живееш, работиш, създаваш и на финала очакваш смъртта.
Дом, грижи, мелосърдие, старци и на фона на всяка една история за тях рутината е обсебила битието - обичайното отваряне на шишенца с лекарства, обичайното навиване на бинтове, обичайното пиене на кафе (понякога с алкохол), обичайната смърт... Обичайното и ритуалното (ритуалът като опция да се надскочи познатото) намират паралелно пространство в кино интерпретативен подход - върху плазма. Режисьорът е решил в кино изказ определени картини - ритуално навиване на бинт, ритуален танц на дядо, ритуална песен и т.н.) фрагменти, създаващи още един пласт и обем в действеното дишане на драматургията.Тези картини са като вид код -коментар на режисьора към представата му за старостта, за освобождаването от старостта и "лекотата" на битието.
Явор Веселинов, заедно с чудесния актьорски екип (Биляна Дилкова, Жанет Керанова, Естер Симеони, Огнян Спиров, Маруся Ваклинова, Андраш Кончалиев и Кънчо Кънев) е сътворил специфичен свят - тук има място за всичко: за тъга и одухотвореност от типа на Бергман, за дяволитост от стила на Линч, за нестандартен оптимизъм от ранга на Уес Андерсън - споменавам имена на различни като изразителност режисьори от киното, защото в "Малки ритуали за сбогуване" съществува всичко, без многообразието да излъчва еклектика - нима животът не е също толкова колоритен, макар и апостериорната му предсказуемост?
"Малки ритуали за сбогуване" е спектакъл на топлината и светлината, макар че в него смъртта дебне от всеки ъгъл. Струва ми се, че именно надхитряването на смъртта или възприемането на смъртта като част от детска игра е съсредоточено в ритуала на деня, в мисълта за възможността да си подариш деня, да го промениш, дори да го направиш по-добър. Когато животът се възприема като ритуал, като някакво тържество, смъртта не е толкова страшна за сетивата и представите ни. Вярно, смъртта е уникална като даденост, но когато чрез нейната уникалност възнаградим с уникалност и живота, то тогава не се нуждаем от крайни, екстатични жестове, с които да приспиваме екзистенциалните си страхове.
Появата на Надежда сред обществото на медицинските сестри Мария и Магдалена не е случайно - милосърдието, грижата, обичта винаги се нуждаят от надежда, че усилията ни не са безмислени. Надежда внася живот в умората на Мария и Магдалена, а това, че попада в дом за старци, е като кислород за екипа - всеки нов организъм, всяко ново лице е живот за обичайната среда. Надежда без да иска променя ритъма на живот, променя бита за обитателите, за ръководителя на дома (Огнян Спиров). Надежда променя и своя живот, когато открива сред посетителите на старците своята стара любов Тони (Кънчо Кънев). Надежда успява да артикулира премълчаното в отношенията им през годините, да разкрие чувства, да бъде истинска - може би благодарение на съучастието и в ритуалите на Дома - тя успява истински да се "сбогува" с Тони като му разкрие същността си.
В контекста на една неосъществена театрална реформа, която изискваше приходи в театрите, днес ми е трудно да разгадая магията: как толкова силен и качествен спектакъл се е случил в театър извън столицата, където априори специалистите казват, че театърът се случва. Но театърът е събитие и ритуал именно извън столицата, защото тук светът е друг, тук мотивацията да правиш изкуство е друга, а и презодоволеността на столицата като ландшафт от събития не съществува в по-малките градове.
И сега, когато министърът на културата изисква да се промени хода на театралното дело и качеството на театралните продукции, театърът на Благоевград отдавна се е сдобил със спектакъл-свещенодействие, на което трябва да му се дава повече възможност за изява и пътуване, повече срещи с публика - въпреки кризата, напук на кризата! Защото изкуството е най-големият ритуал за сбогуване със смъртта!
Елица Матеева
* Пиесата на Оля Стоянова "Малки ритуали за сбогуване" е носител на наградата „Наум Шопов” от първото издание на конкурса за написване на абсурдна драма, организиран от ДТ”Н.Вапцаров” през 2012 г.
