FAITH NO MORE в Атина: наелектризиращи, уникални…
Да избегна отиването в Атина на фестивала EJECT беше по-трудно, отколкото да отида. Сериозно. Всички обстоятелства се навързваха като на магия и всичко водеше натам.
Първо – наистина много съжалявах, че не отидох на Sonisphere в София и пропуснах една от най-любимите си групи евър, дошла ми на крака (Alice In Chains, разбира се). Второ – все ми се искаше да отида и аз на някои от местата, които мои приятели анонсираха като тяхна следваща цел. Затова, когато приятелката ми си пусна статус със сайта на фестивала, мисля, че реших в първите две минути. Трето – е, признавам, такива съвпадения са наистина рядкост – двете основни групи на фестивала бяха точно двете любими групи на мъжа ми и на мен - и то - откакто се помним. Като го информирах, той започна да заеква, каза, че това било турнето по случай 30-годишнината на Bad Religion и че едва ли повече щели да дойдат в Европа. И това беше.
Човек не бива да се противи на съдбата си. Нали?
После беше лесно. Изпълнихме на практика (и то по един класически начин) правилото: „Когато искаш да направиш нещо, намираш начин. Когато не искаш – намираш оправдание” На бърза ръка се разбрахме с приятелката ми, намерихме пари, освободихме се от работа (въпреки че това беше слабото звено!), уговорихме бабите да гледат децата (при всяка по едно, колко сме великодушни, а!), резервирахме си хотел в Атина, уточнихме начина на придвижване, свързахме се с организаторите, за да сме сигурни, че ще имаме билети и ... зачакахме момента на тръгване.
Пътят беше скучен, дълъг и горещ. В Атина пристигнахме на сутринта в деня на фестивала. След бърз душ в стаята, се метнахме в изпепеляващата жега на разходка. Едва дишахме, тътрехме се по хълма нагоре към Акропола, правихме си банални снимки, които после щяхме да показваме с едва прикрита гордост (а хората да разглеждат с едва прикрита досада) и не съм сигурна, но май в един момент ми се запали крайчето на полата. Общо взето, се придвижвахме с изплезени езици от кафене в ресторант и после пак в кафене, докато не решихме, че е време да се приберем в хотела, да се съживим и приготвим за фестивала.
Пристигнахме достатъчно рано в района, за да имаме време да се помотаем между няколко Спортни зали по крайбрежието на квартал "Глифада", построени специално за Олимпиадата през 2004-та, докато намерим правилната; да пообиколим паркинга, докато намерим място, където няма да ни остържат колата, да я вдигнат или да ни запушат пътя за излизане; да се замъкнем заедно с увеличаващата се тълпа към входа и дори да си купя шъртка от официалния мърч на феста ( и веднага да се преоблека в някакъв подземен коридор на залата, естествено). Също така пристигнахме и достатъчно навреме – в края на втората подгряваща група, само на една от Bad Religion и на две от FAITH NO MORE! Уау..
По това време залата не беше особено пълна. Преди Bad Religion обаче тълпата пред сцената започна да се сгъстява, затова заехме позиция и просто чакахме. Толкова се вълнувах! Знам, че не бива да си създаваш идоли (не само в библейския смисъл) и т.н., всичко знам. Но все пак това са хора, с харесването на които съм се формирала като личност, важни са ми. Убедена съм, че концерти като този са крайъгълни камъни, за които си спомняш с радост в живота (наред със стандартните поводи, разбира се и за разлика от баналните такива. Разбира се).
Bad Religion бяха тоолкова яки! Толкова естествени, така свободни... Виждаха се рутината, спойката, истинското чувство. Виждаха се дори умората им и невъзможността да изпяват високите тонове (съжалявам!). Съвсем ясно се виждаше и че изобщо не им пука от това Пораснали, нормални американски момчета, с чара на годините и лекотата на мъдростта. С радостта все още да правят това, което те и хората обичат. А песни като Recipe for Hate, 21st Century Digital Boy, American Jesus, A Walk, Sanity , Germs of Perfection на живо - истинска, неудържимо овлажняваща очите емоция! Която пролича в гласовете ни след това – аз казах на мъжа си (все още с буца в гърлото): Абе, бяха малко зле, а? А той ми отговори (ухилен до ушите): Да, правиха доста грешки, само пеенето ги спаси... Това е то чистата любов към музиката!
За разлика от разкисването при Bad Religion, за FNM бях куул от висотата на третия си концерт (след последните минути, въобще не знам как, във всеобщата еуфория с няк’ви гърци си сравнявахме лайфовете – аз победих всички със златния си първи през ’93-та:) Затова успях максимално ефективно да куфея и да се насладя на така любимите песни. Та, само с няколкоминутно закъснение от програмата, на затъмнената сцена се мярнаха светлите костюми на Костюмарите и се започна с най-силния ми FNM концерт съвсем наблизо и наживо. С прискърбие обаче ще трябва да се присъединя към твърдящите, че групите свирят в други страни много по-яко, отколкото в България. Така е, мили ми приятели. Въпреки, че добрата стара атинска публика трябваше да преглътне гадните шеги на Майк за сувлакито и за гръцката салата в МакДоналд’с (хаха!), както и да преживее поредното показно, пресилено чупене на чинии на сцената - пеенето, шоуто, раздаването и контакта с публиката бяха поразителни. Наелектризиращи, уникални. Да си пожелаем скоро такива и на наша почва...
В заключение ще кажа - когато човек няма нищо против да го мятат в десетки посоки, различни от вертикалната, да го заливат с бира, вода и слюнка, да го настъпват зверски по новите бели кецове... Когато няма нищо против да пее до пресипване, да е мокър до кости, с прилепнала коса и размазан грим (като си спомня колко старателно и трепетно се подготвяхме и парфюмирахме в хотела!), да крещи щастливо в ушите на съседите, еднакво неразбираемо заради езика и звука – е, тогава да знаете, че този човек е бил истински щастлив. Че ще го запомни и че си е заслужавала всяка божидар-димитровска минута!
Пожелавам го на всеки, без възрастови и териториални ограничения!
Милена Пехливанова
