why42 представя: ЧЕРНО ФЛАМИНГО – ЛИТЕРАТУРА ЗА КИНО, ТЕАТЪР И РЕПЕТИЦИИ
"Паразити на безсилието" - балсамираните залези на самотата
..." а ти любима моя,
си ковчегът,
в който твоите детски игри
ме погребват ежедневно.
С пресилената пестеливост
на отлична домакиня,
това наистина трябва да ти се признае."
из "Бракуван"- Мирон Цовнир
Да харесаш писането на определен автор изисква: нагласа, специфична тревожност и отговорност към света. Да харесваш думите на Мирон Цовнир означава да имаш зрялост, която не се притеснява от крайното, уродливото, трудното, грубото. За мен фотографиите и словесността на Мирон Цовнир са малко откритие в света от бъбривост, в свят, в който думите се раждат не за да се осмислят, а заради самото им изхвърляне в пространството. Днес думите са повече "Паразити на безсилието", отколкото Евангелско откровение. Но понякога в живота така се случва, че има дни и за откровение.
Най - новата книга на издателство Black Flamingo Publishing "Паразити на безсилието" от Мирон Цовнир е като остър касапски нож, разрязващ без мярка обществото, от чиято карантия едва ли ще се получат апетитни шкембенца на фурна, защото персонажите на Цовнир са с балсамирани вътрешности. Всяка съдба, всеки тъжен залез в цветовете на Цовнир е къс месо, изтрило естествеността си. Тук времето и хората се размазват в меланхолия, а бягството от нея е естествен акт на спонтанност, като непредвидено насилие, вик, иронично остроумие, избит зъб или поредната платена любов.
Цовнир предлага бунт, така присъщ на персонажите от филма на Дани Бойл "Трейнспотинг", но за разлика от симпатичните младоци от екрана, днешните пънкари все по-учестено повтарят "безнадежност, моя любима", а може би вече само сънуват безнадежноста и любовта...
Като всеки читател, запечатвам в съзнанието си онези думи и образи, с които се идентифицирам, затова и разказите " Скука", "Очевидецът", "Аутсайдерът", "Неудачникът" са сред личните ми фаворити. В "Паразити на безсилието" има и поезия, в която или ще се влюбиш, или тотално ще отречеш, поради дефицит на точните възприятия. Сравняват Мирон Цовнир с Буковски, дори го определят като една по-екстремна негова версия. Но Цовнир е сам за себе си, толкова самодостатъчен в световете си, че няма сила, която да го осветли със зрънце оптимизъм, а и няма смисъл от подобен жест.
Фотографиите на Цовнир са сурови като думите му, безкомпромисни, може да те отвратят с преднамерената си документалност, но поне са истински. В тях действителността се оглежда след като е свалила вечерния си грим, в тях денят е нощ, а нощта - кошмар. Но Цовнир обича кошмарите, играе си с тях, така, както децата обичат играта на криеница.
Да издадеш Мирон Цовнир в страна, която претендира, че е модерна и толерантна, е риск и случайна, но щастлива печалба от лотарията за изтънчена сетивност. Да се преведе Мирон Цовнир на български е смело занимание, защото лабиринтът на превода при Цовнир е по - неясен от отговора на въпроса: Кой уби Лора Палмър? А преводите на Екатерина Джутева и Васил Харалампиев са прекрасни! В тях има толкова много живот, колкото на нас, живите понякога не ни достига.
Цовнир създава самотни персонажи, харизматични и автентични, които те приканват да им се отдадеш без съпротива. Амок, ковчег на любовта и черно - бели силуети танцуват своето последно пънк-танго в "Паразити на безсилието".
Мирон Цовнир - писател, фотограф, кинорежисьор, обезсмъртил с фотографиите си пънк сцената на Берлин от края на 70-те години на миналия век. По-късно снима в Ню Йорк т.нар. "Wild side", бардаците край Хъдсън. В началото на 90-те пътува из бившия Съветски съюз, където документира със снимки бездомници,бандити, мафиоти, стремителния социален и морален разпад. През 2003 г. излиза криминалният му роман " Няма лесен изход", а през 2009 - сборникът му "Паразити на безсилието".
Елица Матеева
